Катерина де Медичи [bg]

Извадиха нова рокля от бяла коприна, украсена с перли и с висока надиплена яка от колосана бяла дантела – безупречно творение, изтънчено траурно одеяние за френската кралица с бяла диадема и ефирен бял воал. За да я ушият, шивачките несъмнено бяха работили денонощно след злощастния случай с Анри.

Заплюх я и заповядах да я приберат. Поисках обикновената си рокля от черна коприна, която носех след смъртта на близначките. Преди да обуя чехлите обаче и да спусна черния воал, чух писклив, тревожен вик да долита от преддверието.

– Мамо? Побързайте, мамо! Елате веднага.

Макар и зашеметена от шока, влязох възможно най-бързо в съседната стая, където скъпият ми осемгодишен Едуар стоеше на прага пред коридора – строен, с дълъг торс и крайници като всички мъже от семейство Валоа и с блестящи черни очи като баща си. По лицето му се четеше неподправен ужас.

– Скъпи мой! Какво има, сладко мое дете?

– Херцог Дьо Гиз и кардиналът... – заекна през сълзи той. – Казаха на Франсоа да ги чака долу. Да доведе Мария, Шарл, Марго и мен. Искат да ни отведат. Забраниха ни да ви казваме, защото сега Франсоа бил крал и само с него трябвало да говорят. – Едуар присви очи; още тогава беше способен да прозре кога се крои интрига. – Не им вярвам, мамо. Приятели са на противната мадам Дьо Поатие.

Забих пръсти в раменете му.

– Кога? Кога ви извикаха да се срещнете с тях?

– Сега. Пред входа към западната порта.

Стиснах ръката му. Заедно излязохме тичешком от покоите ми и се спуснахме по витата стълба към приземния етаж. На стълбищната площадка се сблъсках с Монморанси. Покрусен от смъртта на господаря си, той сякаш не забеляза как буквално летя надолу.

С глас, помътнял като кървясалите му очи, отрони:

– Дойдох да ви съобщя, мадам, че бдението в кралските покои започва утре в девет сутринта. Отспете си добре през нощта, защото ви предстоят тежки дни.

Имаше предвид траурното бдение на френските кралици – традицията повеляваше да прекарам следващите четирийсет дни в резиденцията "Турней", усамотена в тъмна стая до балсамираното тяло на съпруга си.

Аз обаче се бях заклела да защитавам синовете на Анри.

– Не мога да остана – отговорих бързо. – Братята Гиз отвеждат Франсоа. Длъжна съм да отида с него.

Монморанси отстъпи назад, оскърбен от обич към Анри. Нямах време за обяснения. Стиснах ръката на Едуар и двамата се втурнахме по стълбите и през просторните, ехтящи коридори към западния вход на двореца.

До бордюра чакаше карета. Лоренският кардинал със злостните очи – Шарл дьо Гиз – държеше лакътя на Франсоа, за да му помогне да изкачи високото стъпало на каретата. Херцог дьо Гиз, Мария и двете ми по-малки деца се канеха да го последват.

В далечината проехтя гръмотевица, Франсоа, който се страхуваше от бури, трепна и безмалко да си удари главата в тавана на каретата. Студена капка дъжд ме жилна по бузата. Не след дълго усетих втора.