Катерина де Медичи [bg]
- Автор: Калогридис Джинн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕМАС
- ISBN: 9789543572892
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Катерина де Медичи [bg]». Краткое содержание книги:
– Кралице, елате. Умолявам ви. Ще се разболеете – прошепна ми тя.
– Още няколко минути. Не искам да го напусна толкова скоро.
Устните ѝ потрепериха.
– Мадам, лежите тук от шест часа.
Целунах хладната буза на Анри и прокарах нежно пръсти по острата му брада. Едва тогава позволих да ме изведат от покоите му. По стълбите спрях уплашена.
– Децата! Трябва да им съобщя. Дофинът трябва да разбере веднага.
– Вече знаят – успокои ме мадам Жонди. – Преди няколко часа херцог Дьо Гиз и брат му ги уведомиха.
– Не е правилно – възразих. – Редно бе да го научат от мен, не от другиго.
– Полегнете в покоите си и хапнете – заувещава ме тя.
Дни наред отказвах да се храня и пиех оскъдно. Когато заизкачвах отново стълбите, стените се залюляха леко. Ахнах и се обърнах към мадам Жонди. Видях обаче само тъмнина.
Събудих се в леглото си по долна риза. През отворения прозорец нахлуваше лятна жега и сумрак. Мадам Жонди и белобрадият доктор Шаплен седяха до мен. Върху нощната масичка имаше поднос с овче месо, варени яйца и мех с вино.
– Нахранете се и пийте, кралице – докторът размаха дебелия си показалец към мен. – А после спете до сутринта.
Не продумах. Лекарят си тръгна и мадам Жонди ми подаде подноса. Взех го, задъвках местото и запреглъщах виното. Не усещах никакъв вкус – храната бе оскърбление, горчиво напомняне, че Анри е мъртъв, а аз – жива и отсега нататък ще ям и ще пия без него.
Лесно щеше да е да остана в леглото и да позволя на скръбта да погълне всичко друго. Един слаб лъч обаче пронизваше гъстия мрак – мисълта за децата ми. Заради тях станах, обзета внезапно от отчаяно желание да им разкажа за последните часове на баща им и да им предложа утеха. Поисках решително чисти дрехи и придворните ми дами се подчиниха бързо.
Извадиха нова рокля от бяла коприна, украсена с перли и с висока надиплена яка от колосана бяла дантела – безупречно творение, изтънчено траурно одеяние за френската кралица с бяла диадема и ефирен бял воал. За да я ушият, шивачките несъмнено бяха работили денонощно след злощастния случай с Анри.
Заплюх я и заповядах да я приберат. Поисках обикновената си рокля от черна коприна, която носех след смъртта на близначките. Преди да обуя чехлите обаче и да спусна черния воал, чух писклив, тревожен вик да долита от преддверието.
– Мамо? Побързайте, мамо! Елате веднага.
Макар и зашеметена от шока, влязох възможно най-бързо в съседната стая, където скъпият ми осемгодишен Едуар стоеше на прага пред коридора – строен, с дълъг торс и крайници като всички мъже от семейство Валоа и с блестящи черни очи като баща си. По лицето му се четеше неподправен ужас.
– Скъпи мой! Какво има, сладко мое дете?
– Херцог Дьо Гиз и кардиналът... – заекна през сълзи той. – Казаха на Франсоа да ги чака долу. Да доведе Мария, Шарл, Марго и мен. Искат да ни отведат. Забраниха ни да ви казваме, защото сега Франсоа бил крал и само с него трябвало да говорят. – Едуар присви очи; още тогава беше способен да прозре кога се крои интрига. – Не им вярвам, мамо. Приятели са на противната мадам Дьо Поатие.
Забих пръсти в раменете му.
– Кога? Кога ви извикаха да се срещнете с тях?
– Сега. Пред входа към западната порта.
Стиснах ръката му. Заедно излязохме тичешком от покоите ми и се спуснахме по витата стълба към приземния етаж. На стълбищната площадка се сблъсках с Монморанси. Покрусен от смъртта на господаря си, той сякаш не забеляза как буквално летя надолу.
С глас, помътнял като кървясалите му очи, отрони:
– Дойдох да ви съобщя, мадам, че бдението в кралските покои започва утре в девет сутринта. Отспете си добре през нощта, защото ви предстоят тежки дни.
Имаше предвид траурното бдение на френските кралици – традицията повеляваше да прекарам следващите четирийсет дни в резиденцията "Турней", усамотена в тъмна стая до балсамираното тяло на съпруга си.
Аз обаче се бях заклела да защитавам синовете на Анри.
– Не мога да остана – отговорих бързо. – Братята Гиз отвеждат Франсоа. Длъжна съм да отида с него.
Монморанси отстъпи назад, оскърбен от обич към Анри. Нямах време за обяснения. Стиснах ръката на Едуар и двамата се втурнахме по стълбите и през просторните, ехтящи коридори към западния вход на двореца.
До бордюра чакаше карета. Лоренският кардинал със злостните очи – Шарл дьо Гиз – държеше лакътя на Франсоа, за да му помогне да изкачи високото стъпало на каретата. Херцог дьо Гиз, Мария и двете ми по-малки деца се канеха да го последват.
В далечината проехтя гръмотевица, Франсоа, който се страхуваше от бури, трепна и безмалко да си удари главата в тавана на каретата. Студена капка дъжд ме жилна по бузата. Не след дълго усетих втора.