Ханибал - врагът на Рим

Водачът повтори думите му на местния език.

Воинът се впусна в многословно обяснение, което включваше често сочене и жестикулиране.

— Казва, че широката долина свършвала с отвесна скала след около пет мили, командире. И че щяло да ни се наложи да обърнем и да се върнем тук. По-тясната пък продължавала полегато нагоре и щяла да ни изведе до най-ниския проход в района.

Сафон изгледа свирепо воина, който просто сви рамене. Едното му око гледаше към него, а другото се взираше някъде в небето. Сафон намираше това за вбесяващо. Освен това правеше изключително трудно преценяването дали воинът не лъже. Накрая взе решение. Изпращането на вестител до намиращия се при ариергарда Ханибал щеше да доведе до забавяне от три часа или повече.

— Добре — изръмжа той. — Ще го послушаме. Кажи му обаче, че ако кроят нещо, той пръв ще умре. — Сафон изпита задоволство, когато воинът преглътна нервно, докато слушаше превода. След това обаче ги поведе достатъчно уверено и тревогата на Сафон донякъде се уталожи.

Безпокойството му бързо се завърна. Не заради каменистата неравна пътека. Вървяха по такива от навлизането в Алпите. Не, тревогата му идваше от отвесните скали, които ги притискаха от двете страни. Те продължаваха напред без никакви признаци за разширяване. Предизвикваха истинска клаустрофобия. Сафон не знаеше колко точно са високи скалите, но те почти през целия ден държаха долината в сумрак. Не беше единственият, на когото положението не му харесваше. Чуваше как войниците зад него мърморят неспокойно. Зад тях мулетата ревяха недоволно. Мнозина конници се бяха спешили, за да водят конете си, които вървяха с неохота напред.

Сафон стисна зъби. Беше избрал този маршрут за войската и тъй като колоната беше дълга десет мили, нямаше връщане назад. Просто трябваше да продължат. Той разхлаби меча в ножницата си и продължи плътно до разногледия воин. Ако се случеше нещо, наистина щеше да изпълни заплахата си.

За щастие продължиха бавно, но без изненади през остатъка от сутринта. Духът на хората се приповдигна и дори животните като че ли свикнаха с теснините. Сафон през цялото време оставаше нащрек за някакво движение по скалите и се опитваше да не забелязва, че вратът му се схваща от постоянното гледане нагоре.

Вниманието му бе привлечено първо не от движение, а от звук. В един момент чуваше само обичайните шумове, които ги следваха всеки ден от потеглянето от Нови Картаген. Приказващи си войници. Отделни смехове или ругатни. Заповеди на офицери. Скърцане на кожа и подрънкване на сбруи. Раздираща кашлица на онези със слаби гърди. Храчене. Рев на мулета. Цвилене на коне. В следващия момент в ушите му зазвуча нещо друго, страховито. Сафон трепна инстинктивно. Звукът беше от търкането на камък в камък. Той погледна с трепет нагоре.

Отначало не видя нищо, после на горния ръб на скалата високо горе се появиха неравните очертания на камък. Сафон трескаво вдигна ръка към устата си.