Ханибал - врагът на Рим

След четири дни Сафон вече започваше да се пита дали опасенията му не са били напразни. Макар че картагенците бяха срещнали известна съпротива от алоброгите, тя беше пометена от свирепия отговор на Ханибал. Животът в планината се беше превърнал в рутина като онази, която следваха от месеци. Ставане по изгрев-слънце. Вдигане на лагера. Студена закуска. Събиране на хората. Заставане начело на огромната колона. Обръщане на изток. Марш. Сафон неимоверно се гордееше, че Ханибал е избрал неговата фаланга да води войската. „Нека Бостар се изяде от яд“, помисли си той. Фалангата на брат му вървеше след неговата. Малх със своята беше в ариергарда, на повече от десет мили назад по каменистата пътека.

Отговорността на Сафон беше огромна. Трябваше непрекъснато да си отваря очите на четири за евентуални опасности. За хиляден път тази сутрин погледна височините около долината, в която се намираха. Не видя нищо. Сплашени от превземането на основното им селище с всичките му запаси, алоброгите бяха изчезнали сред чукарите.

— Типично за страхливи боклуци — промърмори Сафон и се изплю презрително.

— Командире! Виж! — извика един от водачите, воин от племето инсубри.

За своя изненада Сафон видя хора на пътя пред тях. Откъде се бяха появили, мътните да ги вземат? Той вдигна дясната си ръка.

— Стой! — Заповедта му тутакси беше предадена назад по редиците. Сафон стисна зъби, докато я слушаше. Спираше цялата войска. Това обаче трябваше да се направи. Всеки изпречил им се човек се смяташе за враг, докато не се докаже противното.

— Да продължим ли към тях? — попита един офицер.

— Няма начин. Може да е капан — отвърна Сафон. — Нека проклетниците дойдат при нас.

— Ами ако не го направят?

— Разбира се, че ще го направят. Защо иначе биха изпълзели от дупките си?

Сафон беше прав. Новопоявилите се приближиха — двайсетина воини. Бяха типични гали, добре сложени, с дълги коси и мустаци. Някои носеха туники, но повечето бяха само с наметала върху голите си рамене и гърди. Всички бяха обути в торбести вълнени панталони. Някои имаха шлемове, но само единици бяха с ризници. Всички бяха въоръжени с дълги овални щитове, мечове или копия. Странно, но онези отпред носеха върбови клонки.

— С мир ли идват псетата? — попита Сафон.

— Да, командире — отвърна водачът. — Мисля, че са воконти. — Видя неразбиращия поглед на Сафон. — Съседи и врагове на алоброгите.

— Защо ли не се изненадвам? — присмя се Сафон. — Вие галите изобщо погаждате ли се помежду си?

Водачът се ухили.

— Рядко, командире. Винаги се намира нещо, за което да се бием.

— Не се и съмнявам — иронично отвърна Сафон и погледна наляво и надясно. — Първа редица, вдигни щитовете! Първа и втора редица, пригответе копията!

Дърво затрака по дърво, докато копиеносците изпълняваха заповедта. Миг по-късно фалангата се превърна в плътна стена от припокриващи се щитове. Над тях стърчаха десетки върхове на копия, подобни на бодли на морски таралежи.