Ханибал - врагът на Рим

Ханибал замълча.

— Какво стана после, генерале? — извика един от либийците на Алете. — Кажи ни!

Надигна се нестроен рев. Бостар откри, че също вика. Подобни видения — защото Ханибал със сигурност беше получил видение — можеха да вещаят бъдещето на човек за добро или лошо. Бостар изпита ужас при мисълта, че може да е второто.

Сафон не можеше да скрие безпокойството си от онова, което предстоеше.

— Измисля си. За да го последваме в проклетите планини — промърмори той.

Бостар го изгледа невярващо.

— Не би го направил.

Враждата на Сафон към брат му се засили.

— Нима? Когато залогът е толкова голям?

— Престани! Ще разгневиш боговете! — каза Бостар.

Уплашен със закъснение от собствените си думи, Сафон се извърна.

— Чакайте — изсъска Малх. — Има още.

— Младият мъж хвана ръката ми и ми каза да не се страхувам — извика Ханибал. — Попитах го какво означава змията и той ми каза. Искате ли да чуете думите му?

Последва кратка пауза.

— ДА! — Викът надмина всичко до този момент.

— Унищожението показва какво ще причини войската ми на Рим! — триумфално каза генералът. — Боговете са на наша страна!

— Ура! — Бостар беше така развълнуван, че прегърна Сафон през раменете. Брат му се напрегна, но после сковано върна жеста. Възторгът беше заразен. Дори обичайната сдържана и сериозна физиономия на Малх се беше сменила с широка усмивка.

— ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ! — скандираха войниците.

Докато множеството викаше до пресилване, Ханибал даде знак на жреците. С помощта на неколцина скутарии ревящият бик беше замъкнат по рампата до олтара. Ханибал застана отстрани. Овациите тутакси утихнаха и по лицата на мъжете отново се изписа тревога. Успехът в никакъв случай не беше гарантиран. Гаданията по вътрешностите на жертвата също трябваше да бъдат добри. Бостар откри, че е стиснал юмруци.

— Велики Мелкарт, приеми този бик като свещен дар и жест на добрата ни вяра — напевно изрече първожрецът, старец със сива брада и месести устни. Останалите жреци повториха думите му. Първожрецът вдигна качулката на робата си и взе подадения му дълъг нож. Главата на бика беше дръпната напред и вратът му се изпъна. Без повече церемонии старецът протегна ръка и я дръпна рязко назад, прокарвайки ножа през гърлото на бика. Кръвта шурна от голямата рана и оплиска краката му. Ритащото добиче рухна на подиума и скутариите, от които вече нямаше нужда, отстъпиха назад. Старецът бързо клекна и с уверени удари разряза кожата и коремните мускули. Димящите черва се изсипаха върху дъските. Жрецът им хвърли съвсем бегъл поглед и бръкна в коремната кухина, все така хванал ножа си.

— Засега не е видял нищо. Това е добре — прошепна Бостар.

„Може би всичко е уредено предварително“, кисело си помисли Сафон, но не посмя да изкаже на глас подозренията си.