Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Изтощен до краен предел, сержант Мийна докладва съвсем накратко:
— Господин Антеро, втората експедиция до Далечното царство е разгромена. Бяхме изтребени от магия отвън… и от некомпетентност отвътре. Единственият оцелял офицер, доколкото зная, е капитан Дженъс Грейклок. Сега той е пленник в Ликантия. Не зная къде или за какво обвинение, затова не мога да бъда поточен.
— Дженъс жив ли е?
— Мисля, че да, освен ако ликантийците не са го екзекутирали или измъчвали до смърт. Войници им понесоха големи загуби, докато ни плениха. Не искаха капитанът да бъде ранен.
Казах му да започне отначало и да ми разкаже всичко, независимо колко тежко е то, и той ме послуша. Но Мийна не беше трубадур и не започна разказа за експедицията с подробно излагане на целта или как боговете са се отвърнали от участниците преди да е опънато първото корабно платно. Нямаше нужда от такива приказки. Но още от първия ден нещата тръгнали зле. Корабите били претоварени, а като достигнали устието на реката и се отправили към Тясното море, станало ясно, че не са и от подходящ тип — повечето били плитководни речни баржи или набързо преустроени крайбрежни търговски кораби.
Времето се развалило и макар да не било толкова лошо, колкото при бурята, която властелините, на Ликантия бяха изпратили срещу „Китиуейк“, корабите се пръснали. Корабът на офицерите, на който били Дженъс и сержант Мийна, бил изхвърлен на сушата на много левги от земите на хората от Пиперения бряг.
— Това беше единственото добро нещо, което ни дариха боговете — добави Мийна.
Останалата част от флотилията пътувала няколко седмици до селището на крайбрежните жители, а пет кораба изчезнали безследно. Разтоварването било много тежко: бутали конете през борда, за да изплуват сами: покрили лодките с талпи и ги използували като салове, дори накарали войниците да предават от ръка на ръка багажа на офицерите от кораба до брега. Накрая експедицията слязла на сушата. За това време вече били станали няколко инцидента между войниците и туземците: нашите нападнали жените им и имало скандали, крайбрежните жители пък крадели от запасите на експедицията. Наложило се Дженъс да приложи цялото си дипломатичско умение, а Черната акула целия си разум, за да не стане положението още по-лошо. Мийна, който командвал взвода за охрана, присъствал на всички заседания. Той ми каза, че генерал Версред заявил, че всичко това били глупости… не си струвало да си губят времето с крайбрежните жители.
Най-сетне експедицията потеглила, следвайки приблизително същия маршрут както моята; приблизително, защото нямаше начин две хиляди души да минат по същите пътеки, по които бяхме минали ние, или да нощуват на открито като нас. Тяхното настояване да носят какви ли не неща, включително палатки и дори два магазина за военно снабдяване — един за офицерите и един за всички останали — плюс най-различни униформи, забавило пътуването. Товарните фургони също определяли пътя. Мийна ми съобщи, че пет или шест от офицерите водели със себе си „приятелки“, които изобщо не ходели пеша. Дори конете били много неподходящи; повечето били плашливи и придирчиви към храната, за разлика от нашите мулета, и изисквали по-големи грижи. Хората започнали да измират още докато експедицията минавала през онази пасторална, изоставена земя, която за нас приличаше на парк… умирали от грешки, заболявания и невежество. Два пъти експедицията се губила и трябвало отново да се връща. Това вече не го разбрах — какво са правили тогава жреците? Сержантът каза, че, изглежда, заклинанията им били блокирани или отправени в погрешна посока с много по-голяма сила, отколкото при Касини. Попитах за талисмана — свитька на война в кехлибар. Той действал с прекъсване. Най-надеждното средство било едно копие от картата, която бях начертал. „Ами Дженъс?“ Той насочил цялото си внимание към една от офицерските „приятелки“. Офицерът, изглежда, не възразявал срещу вниманието, отделяно на неговата любовница. Сержант Мийна каза, че Дженъс май не отделял нужното внимание на пътуването. Но може би пазел силите си за опустошената земя. Спомних си „умората“ на Дженъс при племето рифт, но не казах нищо.
Експедицията оставяла подир себе си опустошена ивица, широка приблизително една левга, каза Мийна. Като скакалците от неговото детство, само че скакалците се движели по-бързо. Те стигнали до изворите и после навлезли в пустинята. Попитах го дали са били обезпокоявани от търговците на роби или от тяхната магия. Не били. Попитах й дали се е върнала магическата сила на жреците. И това не станало, поне не напълно.