Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Ако имаш някаква вест от капитан Грейклок — каза Еко, — ще бъде от полза за всички ни… без значение каква е тя.
— Честна дума — отговорих аз, — не съм чул нищо повече от онова, което знае всеки в Ориса, а то е почти нищо. Но няма нищо чудно в липсата на новини; в края на краищата сега е сезонът на бурите и Дженъс сигурно го изчаква, докато премине.
Еко ме погледна строго за момент, очите му ме проверяваха дали говоря истината. Като се увери, че не лъжа, той отмести поглед и въздъхна.
— Тогава оттам не можем да очакваме помощ.
— Какъв е проблемът, почитаеми господине? Конкретно, искам да кажа. Защото очевидно през тези дни Ориса има много проблеми.
— Ще се закълнеш ли, че няма да споделиш с никого онова, което ще ти кажа? — Заклех се. Той кимна доволен и продължи: — Страхувам се от неуспех. Хората ни отдавна са загубили вяра в нас. Както знаеш, вече имахме няколко сбивания на улиците, а назряват и други трудности, нещо като бунт. И кой може да ги вини за това? Щом не можем да докараме дъжд и да пожънем добра реколта, защо трябва да ни вярват? Аз обичам този град с всичките му лошотии и по-скоро бих умрял на колелото за изтезания, отколкото да го видя пострадал.
— Защо жреците не правят нищо в това отношение? — попитах аз. — Нали вие, управниците, се срещате редовно с тях? Какво казват те?
— Ако имаш предвид Джениандър и Касини — отговори Еко с отвращение, — те нямат какво да кажат. Те идват на нашите заседания, правят празни обещания, събират си десятъка и си отиват.
— Ами Гамелан? — попитах аз. — Ами другите жреци?
— Те престанаха да идват, или са ги спрели… не зная кое от двете. Но мога да ти кажа, че в Двореца на жреците се води битка и онези, които биха могли да са наши приятели, не са между победителите.
— Но трябва да има нещо по-важно от простата борба за власт — казах аз. — Джениандър е глупак, а Касини е лъжец. Другите обаче са опитни жреци. Защо те не могат да ни помогнат? Не мисля, че това е заговор, защото така те биха унищожили не само нас, но и себе си.
— Не зная никакви факти — каза Еко и се поколеба дали да ми съобщи слуховете.
— Не се колебай, господине — подканих го аз. — Особено ако слуховете обясняват нещата.
— Може би си чул, а може и да си видял, че в Двореца на жреците стават странни неща — започна той. Казах му, че съм чул. — Добре, този слух е породен от странните светлини и миризми, и така нататък. Говори се, че Касини и неговите приятели правят черна магия. Защо и как — никой не знае. Обаче се говори, че това правене на черни магии е изчерпило естествената магическа енергия на града. Затова всичките заклинания, направени за нас, са неуспешни или пък са толкова слаби, че могат да се считат за неуспешни.
— Ти вярваш ли на тези истории? — попитах аз.
Еко отново въздъхна, дълбоко и уморено.
— Не. Не вярвам. Но ми се ще да са верни, защото с тях може да се обясни много.
— И това ще снеме от Ориса всякаква вина, че с нещо сме обидили боговете — казах аз.
— Така е. Обаче няма начин да разберем и затова е безсмислено да го разискваме.
Еко изпи ракията, която му бях сипал, и стана да си върви.
— Ако получиш някакво известие от капитан Грейклок…
— Веднага ще ти съобщя — обещах аз. Той си отиде и остави след себе си дълга поредица от въпроси без отговор.
Не можеше да се направи нищо, освен да се надяваме. Но надеждата тази година беше майка с пресъхнала бозка, защото лошите неща продължиха неуморно. Точно преди първия сняг ни сполетя най-лошият удар.
Беше една от онези тихи вечери в началото на зимата, когато в Ориса е достатъчно студено, за да се радваме на огнището, когато вятърът леко потраква по прозорците и ти нашепва за топла вана и меко легло. С Диос направихме една сънлива любов в голямото пухено легло; после, без да ме е еня за света, станах да сложа дърва в огнището и да направя за двамата по едно горещо питие. Когато й подавах чашата, забелязах, че лицето й е червено, но си помислих че е от любенето. Обърнах се да взема моята чаша, когато чух Диос да въздиша тежко и да пада на пода.
Бързо се наведох над нея. Бях сериозно разтревожен.
— Какво ти е, скъпа? — Тя не ми отговори, а се хвана за главата; лицето й беше изкривено от болка, — Ти си болна! Ей сега ще доведа лечител.
Тя ми отговори със съвсем тих глас:
— Не, Амалрик. Моля те. Много силно духа. Ще изстинеш и ще се измокриш.
— Глупости.
Бързо се облякох. Тя се опита да стане и да ме спре, но беше обхваната от друг пристъп и нададе такъв ужасен стон, че извиках младата камериерка Спото да дойде и да я наблюдава, докато доведа лечителя.
Бурята се беше засилила; духаше пронизващ вятър и суграшицата биеше по лицето ми, докато препусках по пътя. Когато стигнах до къщата на лечителя, беше вече доста тъмно, но успях да разчета светещия знак на разрешителното. Той вечеряше, обаче стана от масата без възражения и след малко препускахме към моята къща. Вятърът се беше обърнал, фучеше и виеше, и трябваше да положим големи усилия, за да накараме конете да вървят през суграшицата и лапавицата. Все пак стигнахме и аз въведох лечителя в спалнята.