Далечно царство

— Може би скачаш във водата, без да знаеш има ли дъно — каза сестра ми и аз неволно се изплаших от сравнението й. — Може би Дженъс е по-ценен в Ликантия… или поне те мислят така… отколкото си мислим ние.

— Едва ли — казах аз. — Никога не съм виждал ликантиец, който да се откаже от злато. А и аз ще заръчам на Дженъс, преди да го откупя, да разкаже на ликантийците всичко, което знае. Нека те организират собствена експедиция, ако искат, нека се сблъскат с трудностите на пустинята, с търговците на роби и лешоядите. Дженъс, както е ясно от това, че на връщане са загубили пътя, е запомнил картата невярно. Друга карта не съществува, с изключение на онази, която съставих лично аз и която още помня.

Рейли поклати глава.

— Ти разсъждаваш логически, братко. Това може да ни навлече неприятности. Когато хората се интересуват единствено от цвета на знамената, както става в момента в двата наши града, и от това, което смятат за престиж на родината… тогава изчезва всяка рационалност. Към това прибави умопомрачението, което настъпва тези дни само при споменаването на Далечното царство… — Гласът й затихна. — Върви, щом трябва, Амалрик. Но ме е страх за теб.

На разсъмване с наета карета излязох през градските, порти. Карах два сандъка, пълни с навити на рула листове чисто злато, които бях извадил от избите под нашата къща. Те щяха да ме въведат при ликантийците, ако трябва, дори при техните зловещи властелини. Не беше царски откуп, но сигурно беше достатъчен за един или двама князе. Пазеха го шестима от най-добрите ми подчинени. Исках да взема и сержант Мийна, но разбрах, че ако единственият човек, оцелял при трагедията, напусне града и тръгне към Ликантия, враговете ми веднага ще намерят очевидното обяснение и само след час ще изпратят конници подире ни.