Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Диос лежеше и стенеше в голямото пухено легло. Знаех, че болката сигурно е непоносима, защото тя не беше жена, свикнала да хленчи, всъщност винаги пренебрегваше болежките си. Когато влязохме, тя отвори очи: бяха големи и неестествено блестящи. Лечителят си приготви нещата, а аз отидох до леглото и я целунах. Беше толкова гореща, че направо пареше.
— Обикновена зимна настинка — каза Диос, опитвайки се да ме успокои. Усмихна се отпаднало и се пресегна да ме потупа по ръката, но извика от болка и ръката й падна. — В името на боговете на Салкей, чувствам се ужасно! — изохка тя. — Болят ме всички кости, а главата ми просто се пръска.
Помъчих се да се усмихна успокояващо.
— Е, значи настинка. За нула време ще си на крака, любов моя, и ще дундуркаш Емили на коленете си.
Като чу да споменавам името на дъщеря ни, Диос ме погледна разтревожена.
— Емили? Как е тя? Погледна ли я?
— Тя е добре, госпожо — обади се Спото. — Току-що ходих в детската стая. Емили спи спокойно.
Диос въздъхна облекчено. Лечителят вече беше извадил магьосническите си принадлежности и разбъркваше някакъв цяр. Но най-напред я прегледа: бодна я на едно-две места да провери чувствителността й, помириса дъха й, насочи светлината на свещта към очите й. А после сърцето ми примря, защото видях, че се колебае… сякаш озадачен. Той едва забележимо поклати глава, после се усмихна — също така пресилено като мен, защото аз продължавах да се усмихвам като идиот, за да си придавам бодър вид.
— Зимна настинка, нали, уважаеми господине? — попитах аз.
Последва ново колебание, после лечителят каза:
— Хм… да… Да! Точно така. Зимна настинка. А сега се успокой, госпожо Антеро, и изпий тази настойка. Вътре съм сложил цяла лъжица мед да убие горчивината, но въпреки това вкусът й няма да ти хареса. Но ако искаш да ми доставиш удоволствие, моля те да го изпиеш на един дъх… — Диос послушно изпи всичко. — Сега затвори очи, мила госпожо, и скоро ще заспиш. Аз ще направя заклинанието и ще изгоним този малък демон. А после, както каза твоят добър съпруг, когато се събудиш, ще бъдеш съвсем добре.
Седях до нея и я държах за ръката, за да я успокоя. Тя затвори очи. Ръката й гореше, ставите на пръстите й се бяха надули. Неочаквано Диос ме погледна и каза:
— Грижи се тази нощ за Емили!
— Разбира се, че ще се грижа — отговорих аз. — И ще кажа на Спото да прекара цялата нощ до леглото й. Освен това нали лечителят е тук. Няма защо да се тревожиш за Емили, ако тя случайно също се разболее.
Целунах я и тя отново затвори очи.
— Обичам те, Амалрик — промърмори Диос. Казах й, че аз също я обичам. — Ти си добър съпруг. И добър баща на Емили. — Помилвах я по ръката. Тя се прозина — настойката беше започнала да действа. — Знаеш ли… мисля, че Емили прилича на… същата е… като… теб.
И заспа.
Лечителят ми направи знак с ръка и аз седнах на един стол в ъгъла, а той запали кадилницата и поръси в нея някакви прахове за лекуване на зимна настинка. После изпя нещо над един сложен наниз от огнени мъниста, развърза го и разпръсна мънистата около леглото. Поръси в кадилницата още нещо и искриците светлина се превърнаха в светещ кръг. След това вдигна ръце и започна бързо да напява заклинането. Светлината изведнъж изгасна и Диос извика. Но не се събуди. Лечителят изглеждаше стреснат. Той поклати глава, после донесе кутия с друг прах и го сипа в кадилницата. Въглените се разгоряха и лечителят въздъхна облекчено. Аз обаче се изплаших. Насилвах се да повярвам, че всичко е съвсем обикновено, че точно така трябва да бъде. Лечителят отново започна заклинанията си. Със страх очаквах друг вик на болка, но не чух нищо; вместо това чертите на Диос се отпуснаха и дори ми се стори, че устните й се свиха в усмивка… спокойна усмивка, молех се аз. Лечителят продължаваше да напява; кадилниците изпълниха стаята със силна миризма. После той стана от малкия си стол, сгъна го и се изправи до леглото. Наведе съсредоточено глава и започна да прави друго защитно заклинание. Бях го слушал много пъти, дори ми бе правено и на мен. Да, това беше съвсем обикновено лечение на безобидно страдание. Заспах.
Не беше спокоен сън, от какъвто имах нужда. Възглавницата сякаш затисна главата ми и кошмарът настъпи с небивала сила. Отново видях лодкаря — ужасния човек със зеещите очни кухини. Отново се изкачвах по онези стъпала и чух виенето, и бях изправен пред съдбата, която кошмарът ми показваше всеки път, когато ме споходеше.