Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Погледнах към образа на Халаб.
— Ела при нас, братко. Ела при нас, умолявам те. Изведнъж в стаята притъмня. Усетих как преминава някаква сянка. Емили изстена, но порчето остана спокойно, само мустаците му потрепваха, сякаш да покажат, че не е парцалена играчка. До ушите ми достигна глас:
— Амалрик. — Знаех, че е гласът на Халаб, и сърцето ми подскочи от надежда. Незнайно откъде нахлу светлина и се спря над Емили. Усетих силна миризма на тамян.
Отново чух гласа на Халаб. Сега шепнеше:
— Емили… Емили.
Емили се размърда. Отвори очи и щом ме видя, ми се усмихна. Порчето също се размърда. Емили погледна надолу, видя го и се засмя.
— Тата — каза тя. — Тата.
Заплаках от облекчение.
— Да, скъпа — казах аз. — Това е за теб. Порче, като онова, което имах аз като малък. Порче. Можеш ли да го кажеш? Порче.
— Пор-че — повтори тя съвсем ясно, прибавяйки нова дума към малкия си речник. После затвори очи и въздъхна дълбоко. Ръката й се отпусна, разтвори се и порчето избяга. Още една продължителна въздишка… и детето ми умря.
Ревях от скръб и болка. Хвърлих се върху малкото телце, молех се да не е вярно, виках, че не може да е вярно. Исках аз да умра. Защо трябваше да продължавам да живея? Всичко, което ми беше скъпо, всичко, за което живеех, ми беше отнето.
После усетих нечие присъствие във въздуха и чух гласа на Халаб:
— Амалрик. — Погледнах и през сълзите, които се лееха от очите ми, го видях наведен над мен: като студен пушек, трептящ, но без да променя формата си. Устните на духа се разтвориха. С много усилия той успя да прошепне:
— Съжалявам… Много съжалявам. — Ръката му се протегна към мен и докосна лицето ми. В докосването нямаше нищо материално: не беше студено, не беше топло, просто успокоителен полъх по бузите ми.
Отново се чу шепот.
— Не бива… да спираш. Не бива… да се предаваш. Исках да извикам: каква полза? Защо? Полъхът отново погали лицето ми.
— Съвземи се, братко — прошепна Халаб. — Спи, Амалрик… спи.
Заспах. Спал съм като умрял, защото никой не можал да ме събуди. Слугите ме пренесли в стаята ми и ме сложили в леглото. Погрижили се за бедната Емили и я заровили в градината до жена ми. Събудих се след шест дни. Скръбта тежеше в гърдите ми като камък. Исках да изрежа сърцето си с нож и да го изхвърля; но когато ми идваха такива мрачни мисли, си спомнях за заръката на Халаб. Подчиних се, но ми струваше много усилия. Ядях. Пиех. Влачех се с мъката си ден подир ден.
Аз скърбях, но в града цареше радост. Чумата беше преминала. Злокобният вестител се беше нахранил, и то добре; сега той беше сит и Ориса беше спасена. Но за мен нито едното, нито другото имаше значение. Мъртъв или жив, болен или здрав — аз не се интересувах каква съдба ни очаква.
Сетне, една късна вечер на портата се почука. Всички спяха, уморени от грижи по мен и по домакинството, затова отидох да видя кой е. Отворих портата и онемях — на портата се бе подпрял покрит с рани изнемощял мъж. Беше сержант Мийна.
— Сержант! — извиках изненадан аз. — Откъде идваш? Какво се е случило?
С прегракнал дрезгав глас Мийна отговори: — Всичко пропадна, господарю. Всичко пропадна.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
ИСТОРИЯТА НА СЕРЖАНТА
— Какво се е случило? — попитах аз. — Къде е той?
— В… в Ликантия — успя да продума сержант Мийна. — В тъмницата. Или по-лошо… — Той неочаквано замълча. Обърнах се и видях, че слугите са се събрали и ни гледат. Бързо въведох Мийна вътре. Заповядах да донесат храна и вино и никой да не повтаря нищо от онова, което е чул, макар да знаех, че последното ми нареждане е безполезно. Мийна се опита да продължи, но аз му казах да не бърза, освен ако не се налага да действаме най-късно след един час.
— Не час, господин Антеро… не дори ден. Може би никога — въздъхна той.
Почти насила го заведох в гостната, където вече бяха донесли храна и пиене. Наредих на трима от най-доверените си хора да го обслужват. Мийна лакомо се нахвърли върху храната, изпи цяло шише вино и накрая се сгромоляса. Скърцайки със зъби от нетърпение аз го оставих да поспи четири часа. Знаех, че нищо няма да спечеля, ако го разтърся и събудя. Наредих да изгорят дрипавите му дрехи. Забелязах също, че беше пристигнал без оръжие и разбрах, че се е случило нещо ужасно. Войник като Мийна не се разделя с оръжието си. Когато се събуди, той се изкъпа, масажираха го и го доведоха в кабинета ми. Сипах му освежаваща билкова напитка, седнах зад масата и го поканих да разкаже историята си така, както смята за най-добре. Очаквах да чуя почти несвързан брътвеж, но трябваше да променя мнението си за добрия сержант… и за подготовката, която беше получил от Дженъс.