Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Когато се събудих, Злокобният вестител си беше отишъл. Диос беше мъртва. Нямам намерение да осквернявам паметта й със сълзливи описания на чувствата си. Ще спомена само, че такава неутешимост, такава болка съм изпитвал само още един път през живота си. Тя ми остави белег — не, не белег, защото той е само спомен, а по-скоро едно призрачно присъствие, сякаш сърцето е крайник, който може да се отреже, но продължава да боли.
Не си спомням много добре какво се случи след това. Лечителят плачеше за своя неуспех, но аз посрещнах сълзите му със студена омраза. Рейли дойде да ме утеши и да провери дали Диос е подготвена както трябва и дали е направено нужното заклинание, за да се запази тялото й до погребението. Спомням си как сестра ми ми каза, че и други са се разболели и че всички болни са умрели. Думите й нямаха никакво значение, не можеха да проникнат през обзелото ме вцепенение. Струваше ми се, че са минали години, но всъщност бяха минали само два дена. Цялото това време прекарах с Емили. Играехме в градината… тя вече можеше да ходи, всъщност тъкмо прохождаше, и казваше „тата“ и „мама“. Казах й, че мама е заминала много далече и няма да бъде с нас много дълго. Вместо да заплаче, тя ме прегърна здраво, сякаш за да ме успокои. Стегнах се и се овладях. Имаше да се вършат много неща, трябваше да помисля и за погребението. Чувствах се като събудил се от втори сън. През първия беше умряла Диос; през втория се събудих, за да видя, че Злокобният вестител и неговите любимци шестват в цяла Ориса.
Беше чума, каквато дотогава не ни беше сполетявала. Премина през целия град, без да я спрат никакви магии. Взе своите жертви и от бедни, и от богати. Нямаше никаква логика. Цели квартали бяха обезлюдени, но имаше и такива, в които не беше засегнат нито един. В други заболяваше и умираше едно семейство, а съседите се криеха по домовете си ужасени, но здрави. Понякога се разболяваше само един от семейството, а останалите оставаха здрави. Болестта не причиняваше неприятни пришки или рани, но протичаше с ужасни болки и треска. Някои се мъчеха дълго, други умираха при първата атака.
Градът беше занемял от страх. Всички магазини бяха затворени, по реката нямаше никакви кораби. Жреците денонощно преравяха свитъците си за някакви указания как да отклонят гнева на чумата. Но тя продължаваше да върлува безмилостно. Нямаше тържествени погребения, защото всички бяха толкова изплашени, че не излизаха. Аз погребах Диос край къщата съвсем скромно, присъствуваха само Рейли и слугите.
С всеки изминат ден очаквах Злокобният вестител да се върне… неспокойно се вглеждах в очите на Емили и на слугите. Навън болестта продължаваше да взима жертвите си; при нас все още никой не беше засегнат. Не зная колко души умряха през това време, може би две хиляди, може и повече.
През нощта когато падна първият сняг, Емили се пробуди и изпищя от болка. Втурнах се при нея, изблъсквайки Спото и А’лийн. Щом ме видя, Емили заплака още по-силно. Взех я на ръце и я прегърнах… опитвах се да прогоня болката със силата на волята си. Тя се вкопчи в мен, плачеше и повтаряше „тата… тата… тата“. Дадох й настойка за сън и изкъпах малкото й отпуснато телце с ледена вода, за да облекча треската. Не помогна. Стисках я силно, люлеех я, пеех й любимите й песни. Знаех, че е безсмислено да викам лечител, но изпитвах безумно желание да направя нещо, да направя каквото и да е.
Тогава си спомних как Халаб ме излекува и възкреси любимото ми порче. Изтичах навън и хукнах през снега. Намерих къщата на един продавач на животни и заблъсках по вратата като луд. Дадох му цяла шепа монети за едно животинче в клетка и се втурнах към къщи. Разтърсих се и намерих зъба, който Дженъс ми бе дал да ме пази по време на нашето пътешествие. Взех го, взех и клетката и отнесох Емили при олтара на Халаб. Направих й легло на пода. Нахлузих талисмана на врата на детето и коленичих пред олтара.
— Скъпи братко — казах аз, — ти ми помогна навремето и те моля да ми помогнеш и сега. Емили умира. Тя е твоя племенничка и ти би се гордял с такава храбра малка Антеро. О, ела, Халаб. Излекувай я от болестга. Отпрати от портата ми Злокобния вестител.
Халаб сякаш ме гледаше от картината. Дори ми се стори, че по лицето му се изписа мъка, причинена от молбата ми. Това ме окуражи и аз извадих порчето от клетката. От него струеше жизненост, очите му бяха малки мъниста, изпълнени с любопитство. Поставих го в ръцете на спящата Емили.