Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Навих знамето и го сложих на писалището. И до ден днешен е на него. После внимателно подканих сержанта да продължи.
— Значи хората от града твърдяха, че са в приятелски отношения с Далечното царство, така ли?
— Да, господарю. Така ни казаха онези лъжци — отговори Мийна с глас, изпълнен с горчивина. — Казаха ни, че градът воювал няколко пъти с варварите от Оспорваните земи и изгубил връзките си с Далечното царство. Поради тези войни имало достатъчно свободни жилища за всички нас. Не беше необходимо да опъваме палатки и да спим на земята. Колкото до жени… имало толкова вдовици и моми, че било достатъчно само да си пожелаем по някоя. — Мийна вдигна чашата с билковата отвара до устата си, после я остави и попита дали може да получи още ракия.
Напълних му чашата.
— И така, ние останахме там и когато започна зимата, онова, което беше военна сила, лека-полека се беше разпаднало. Защо да се упражняваме и да правим учения щом като можехме да укрепваме силите си до огъня с любовница или греяно вино? Не ми харесваха тези дни. Чувствах се като жертва на някаква тайна магия, сякаш всички бяхме превърнати в глупаци и някой се подиграваше зад гърба ни.
Бях озадачен: когато двамата с Дженъс бяхме там, би трябвало да видим пушек през деня или отблясък от огньове през нощта. А може би не; може би градът беше скрит от някоя гънка на терена. Мийна каза, че Дженъс направил опит сам да проучи прохода, но колкото пъти опитвал, винаги бил възпиран от лошо време. Накрая и той затънал в блатото на удоволствията и зачакал да се стопи снегът; и отново се върнал към тайните си изследвания.
— Макар че те направиха едно-друго и за него… и за нас… все пак ме е страх да ги споменавам — призна Мийна.
За отпразнуване на средата на зимата имало богата гощавка. Всички се събрали в една огромна зала с дълги маси, отрупани с редки храни; по една жена седнала до всеки мъж. Слугите тичали с подноси с хляб и кани с вино, музикантите свирели, във въздуха се носело ухание от запалените благовонни пръчици.
— Не зная от какво се разтревожих — каза Мийна. — Но се разтревожих и пъхнах един остър кинжал в ръкава на мантията си… нарушавайки всички закони за гостоприемството. И слава на боговете, че ги наруших.
Той не видял никакъв сигнал, но жената срещу него изведнъж забила кама в гърба на компаньона си. Залата се превърнала в лудница от писъци, кръв и трупове на посечени Орисианци.
— Кинжалът ми се заби между плешките на жената до мен, преди тя да успее да извади своя. Тя падна, после капитанът се изправи и започна да ги размазва с един канделабьр. Знаех, че нямаме изход, но онези изведнъж сякаш изпаднаха в транс от пролятата кръв. — Той потрепери. — Видях една красива руса жена да разкъсва със зъби гърлото на генерал Версред като лъвица. А после тя… и останалите… започнаха да ядат.
Мъжете и жените от града разкъсвали труповете, но не проявявали никакъв интерес към останалите живи Орисианци. И докато траела тази магия, оцелелите от разбитата експедиция избягали — вземали каквото оръжие и храна могли да докопат и изскочили навън в бурята и нощта. Колкото и да е чудно, отвратителните жители на град Уоумуа не ги преследвали.
— Може би бяха получили онова, което им беше нужно — каза Мийна.
Помислих си, че освен човешката плът са имали и друга цел, но запазих мнението за себе си.
Оцелели само двеста-триста Орисианци. От строевите офицери жив бил само Дженъс; от благородниците — само двама потомствени аристократи. Започнало дългото отстъпление. Смъртта събирала жертвите си всеки ден — мнозина падали от изтощение и жажда, или в плен, или ги пленявали и избивали хората на пустинята.
— Накрая останахме само трийсетина, а от офицерите единствен капитан Дженъс. Той нямаше други средства за ориентиране освен слънцето и звездите и се отклонихме от набелязания курс. Най-сетне стигнахме морето, но на запад от земята на крайбрежните жители, в една пустинна местност. Двама души знаеха как се правят салове. Свързахме няколко сала в един груб кораб, направихме малко платно от дрехите, които свалихме от гърбовете си, и поверихме живота си в ръцете на боговете с надеждата, че течението ще ни отнесе до Редонд.
Но така и не достигнали търговския град. Вместо това били пленени от пиратска галера. Но това май не били пирати, защото се държали като военни. Ще рече — ликантийска галера. Осем души от нашите паднали в тази битка. Останалите били оковани и галерата отплувала за Ликантия.
— Двамата с капитан Грейклок измислихме план и когато наближихме проклетия кей на Ликантия, го приведохме в изпълнение. Идеята беше капитанът да започне бой с надежда, че другите ще се присъединят към нас. Тъй като още от дете съм добър плувец, аз трябваше да скоча във водата и да достигна до брега. Ако капитанът успееше да се освободи… щеше да ме последва. — Мийна поклати засрамено глава, сякаш се беше провалил. — Последното, което видях, беше как го събориха на палубата. После около мен започнаха да падат стрели и трябваше да се гмурна под вода.