Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Мийна огледа нервно стаята.
— Ти, господарю, нали знаеш за… интересите на капитан Грейклок?
— Имаш предвид магията?
— Да, господарю. Той задели една от палатките само за себе си и прекарваше там много време. Когато беше вътре, ми заповядваше да сложа охрана около палатката и да му съобщавам, ако някой от офицерите или жреците се приближи. Убеден съм, че причината, поради която бяхме поразени от магия, както стана и по-напред, е в онова, което прави капитанът.
Но не видели никакви наблюдатели. Експедицията избегнала кратера, продължи сержант Мийна, макар че отначало смятали да го използуват като база за попълване на запасите. Едва не ми призля като си представих какви поразии би могла да стори тази орда в рая, който бяхме открили с Диос. Замалко да заплача, защото отново си дадох ясна сметка, сякаш за първи път… както го правех всеки час и всеки ден… че моята любима завинаги си беше отишла. Но с нищо не го показах, а продължих да разпитвам Мийна. Дженъс променил решението си не от някакви романтични подбуди, а защото се страхувал, че магията на кратера е много силна и ако този рай бъде сполетян отново от смърт, имало вероятност експедицията да понесе ужасни жертви. Освен това имали достатъчно провизии и вода. Нямало смисъл да търсят рифт… нямало начин долината да може да помогне на експедицията, макар че сега те не били повече от хиляда и петстотин души. Опустошената земя била истински мрачен кошмар, но това не тревожело Мийна, защото той знаел, че имала край. През предпланините следвали пътя, изминат от мен и Дженъс, но сега проблемът бил, че сезонът бил към края си … есента почти била настъпила. И тъкмо там според Мийна започнали най-големите им трудности. С приближаването на прохода Дженъс сякаш се събуждал от летаргията и се държал като кочияш, който иска да пришпорва експедицията да се движи все по-бързо.
— Разбрах какво иска капитанът, но нямаше начин да се ускори темпото — Мийна поклати глава. — Може би ако бяхме по-малко хора, носехме по-малко багаж, бяхме по-добре тренирани или… — Гласът му постепенно заглъхна. — Имах чувството… не че искам да критикувам капитана и постъпките му, но той не слушаше никого. Генералът и офицерите смятаха, че само дрънка като някоя продавачка на риба.
Дженъс, генерал Версред и неговият щаб решили да атакуват прохода преди падането на първия сняг. Чак след като минели през него, щели да потърсят квартири за презимуване.
— Но дотам не се стигна — каза Мийна. — Продължихме напред и влязохме в един град, точно в началото на прохода.
Спомних си това място. — Там ни атакува кавалерията. Мийна кимна. — Точно това казаха първенците на града и се извиниха. Всички говореха търговски език. Казаха, че имали ужасни врагове и че командирът на частта бил много припрян. Извиниха се, както би се изразил капитанът, най-разточително. — Мийна понечи да се изплюе, но си спомни къде се намира. — От този ден съдбата ни бе предрешена.
Градът бил красив, както и хората му.
— Те казаха на генерала и на капитан Грейклок, че много се радват на нашето пристигане. Това щяло да бъде началото на нов ден, каза владетелят на града, ден, в който те ще сключат съюз с Ориса и повече няма да се страхуват от бойците от пустошта. Особено доволни останаха, когато научиха за целта на експедицията. Като дойдела пролетта, някои от младите им войници може би щели да пожелаят да се присъединят към нас и да тръгнат на изток, към Далечното царство. Градът се казваше Уоумуа и преди много векове бил в най-приятелски отношения с мирните учени на Далечното царство.
Сержантът спря, извади от туниката си парцалив папирус и ми го подаде.
— Като доказателство — каза той, — онези лъжливи копелета дадоха на капитана това.
Развих рулото и ахнах от изненада. Беше знаме, като кавалерийско, и толкова старо, че чак мръсносиво. Но знаците се виждаха съвсем ясно: изгряващо слънце и огромна навита змия. Помнех добре този символ. Умът ми бързо се пренесе на Пиперения бряг, към война в кехлибар, чийто дух бяхме успокоили. Змията и слънцето бяха щамповани на кожената торба на загиналия войн.
— Те ни казаха, че знамето било на войници от Далечното царство — обясни Мийна. — И било оставено последния път, когато дошли да им помогнат в битка.
— Какво мислеше Дженъс за това? — попитах аз.
— О, той каза, че знамето сигурно е от Далечното царство. И че най-вероятно са го поставяли над герба на владетелите.
— Толкова ли беше сигурен — натъртих аз. Спомних си как двамата мислехме, че украшението трябва да е представлявало нещо такова.
— Беше абсолютно уверен както когато му го дадоха, така и в деня, когато ми го връчи, за да ти го дам… ако остана жив и те видя.