Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

На две-три мили от кръчмата се намираше малка, спретната белосана къщичка, където Етъл и Бил Туити живееха почти от четирийсет години. Хубав дом с хубави спомени за отгледани деца, които се бяха пръснали из северните щати. Малоумният син — този, който много приличаше на Лусиен, живееше по известни причини в Маями. Сега къщата бе утихнала. Бъд не работеше от години, от първия си удар през седемдесет и пета. Последва инфаркт, после два други, по-тежки удара и няколко по-слаби. Дните му бяха преброени и той отдавна се бе примирил с факта, че фаталният край ще го завари на предната тераса, докато бели зелен боб. На това и се надяваше.

В понеделник вечерта той седеше на терасата и слушаше бейзболен мач по радиото. Етъл шеташе из кухнята. Тъкмо когато Кардиналите водеха и бяха на ред, той чу шум край къщата. Намали звука. Сигурно бе някое куче. Шумът се повтори. Стана и пристъпи към края на терасата. Внезапно една огромна фигура, облечена цялата в черно, с лице, отвратително нашарено е червено, бяло и черно — цветовете на войната, — изскочи от храстите, хвърли се върху Бъд и го повали надолу. Мъчителният му вик не се чу в кухнята. Изскочи още един и двамата повлякоха стареца към стълбата, която водеше към предната веранда. Единият го бе сграбчил под мишниците, а другият сипеше тежки удари по омекналия му корем и разкървавеното лице. След секунди Бъд бе в безсъзнание.