Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Как ли ще свърши и това? Боже, Боже мой! — въздишаше Петровна.
— Тихо! — каза Фелзингер.
— Чува се, като че се отключва отвътре. Сега ще отвори. Ах, ето я!
Елена излезе навън, покри се добре с шала и затрепера от студ.
„Бях щастлива досега — каза си. — Прощавай, прощавай завинаги!“
Тя тръгна, но не беше направила няколко крачки и една фигура се изправи пред нея, като че изникна от земята.
— Спри, не мърдай! Елена цяла изтръпна.
— Познаваш ли ме? — попита Фелзингер.
— Познавам те и това значи, че съм загубена.
— Значи признаваш, че си виновна? — възкликна Фелзингер. Елена падна на колене пред него.
— Милост, смили се над мене, защото пред тебе е една умираща девойка — молеше тя.
Фелзингер вдигна юмруци, очите му блестяха, той я ритна с крак и я събори в снега. Елена скочи изведнъж.
— Значи толкова ме жалиш — каза тя, като вдигна ръце към небето, сякаш да търсеше закрила от него. — Тогава добре, на твоята съвест ще тежи един човешки живот.
Като каза това, тя изчезна.
— Вървете подире й! — рече Петровна. — Не виждате ли, че отива към смърт!
Фелзингер се сепна като от сън. Трудно можеше да се различи в тъмнината отдалечаващата се Елена. Той изтича след нея; забеляза как светеше мостът на Нева.
— Ако не мога да я настигна, тя е изгубена.
Той усили ход и скоро достигна моста. Но какво видя? Пред него се изпречи страшна картина: една лошо облечена жена с малко дете на ръце, което искаше да хвърли във водата.
Фелзингер застана зад нея; той улови ръката, която държеше детето, а с другата си ръка хвана самото дете.
— Бедна жено — рече Фелзингер, — какво щеше да направиш? Убийство, страшно убийство на едно малко невинно детенце!
От страх и изненада Хиацинта — защото това бе тя — не можа да отговори нищо.
Фелзингер прегърна детето.
— Благодарете на Бога, че минавайки оттук, ви попречих да извършите убийство, което по-късно щеше да ви струва живота. Аз мога да ви издам на полицията, но не ще го направя. А сега вървете си и да не ви виждам вече.
Хиацинта се окуражи и отговори нахално:
— Вие искате да ми отнемете детето? Пазете се да не съобщя на полицията!
— Няма да ти дам вече детето, клетнице. Видях, че искаше да го убиеш.
Жената се засмя иронично.
— За Бога, вие, изглежда, нямате очи, защото иначе щяхте да видите, че аз само исках да заплаша детето, а не да го хвърля във водата. Детето плачеше и аз му казах да спре, иначе ще го хвърля във водата.
— Не ви вярвам — рече Фелзингер — и ако бях закъснял, детето щеше да е във водата отдавна. Бедното дете, и при това е такова красиво! Всемогъщи Боже! Какво е това? Аз познавам това лице, това е Владимир, детето, което аз покровителствувах.
Хиацинта прехапа устни. Този непознат човек познаваше детето, а това беше много опасно за нея.
— Вие още твърдите, клетнице, че това дете е ваше — каза сърдито Фелзингер. — Ще идем двама в полицията и ще разберем защо това дете се намира във вашите ръце.
— Полицията няма да ме пипне — каза ужасната жена, като се смееше. — Но този изрод няма да живее повече.
Фелзингер видя как двата й юмрука се вдигнаха. Те щяха да смажат главата на Владимира, ако учителят не бе дръпнал ръцете й.
Той се огледа наоколо и видя, че Хиацинта бе изчезнала, след като не бе успяла да убие детето…
Той остана сам на моста, като не знаеше какво да прави с детето. Снегът валеше все по-силно. Учителят искаше да следи Елена; той спаси това дете, сега трябваше да спаси и любимата си.
Не смееше да остави Владимир на такава постеля, налагаше се да го заведе в някоя топла стая.
— Благодаря ти, Богородице, че го намерих — чу се добре погнатият глас на Петровна.
— Добрият ангел на Владимир трябва да те е изпратил тук.
— Аз тичах след вас, но вие сте по-силен от мене. Благодаря Богу, че ви намерих. Но какво е това? — възкликна тя, като видя детето в ръцете му. — Вие държите някакво дете, господин Конрад!
— Току-що го взех от ръцете на убиеца. Вижте го само, Петровна, това е нашият любимец, малкият Владимир.
— Мили Владимире, моето дете — целуваше го тя. — Колко е студен, а челото му гори. Боже мой, боже мой, той е болен.
— Изглежда, сте права, той е болен. Страхувам се да не стане по-зле. Побързайте да го заведете вкъщи, сложете го на леглото и му дайте нещо да пие. Имате ли пари?
— Винаги имам у себе си по няколко рубли.
— Щом видите някой файтон, качете се и го закарайте вкъщи. Пазете добре детето, не го оставяйте, пазете го от една жена със стари дрехи, която може да ви срещне. Аз трябва да бързам, страхувам се да не е късно.