Пробуждането на демона

Още на следващия ден две от всеки три стрели на младия мъж уцелваха мишената.

До края на есента, както и през цялата зима, Елбраян, под вещото ръководство на Джуравиел, усвояваше тънкостите на стрелбата с лък. Научи всичко за самото оръжие, овладя умението да прави стрели (по-тежки, когато искаше да порази по-лошо противника си, или по-леки, когато искаше да уцели някоя по-далечна цел) и да сменя тетивата (въпреки че изработените от сребрий тетиви рядко се късаха). Най-важното, което научи обаче, бе, че стрелбата е изпитание повече за мозъка, отколкото за тялото и че основни за един истински добър стрелец, са пълното съсредоточаване и прецизният мисловен фокус. Физическата страна на това умение (опъването на тетивата, прицелването и самият изстрел) бързо се превръщаше в навик, ала всеки отделен изстрел предполагаше правилна преценка на разстояние и вятър, всеки път тетивата трябваше да бъде опъната точно колкото бе необходимо, а стрелата — избрана според обстоятелствата. Не след дълго десницата на Елбраян се покри с мазоли, а предпазителят около лявата му ръка се протри и изтъня почти наполовина. Младият мъж тренираше със същия плам, с който се бе хвърлял във всички предишни задачи, с гордост и твърда решимост, трудноразбираема за често разсеяните, потънали в блянове елфи. Тренираше всеки ден, независимо от времето — изпращаше стрела след стрела, всяка от които се забиваше ако не в самия център на мишената, то съвсем близо до него. Постепенно се научи да стреля бързо и от най-различни позиции: можеше да се претъркулва, завършвайки движението с изстрел, още преди да скочи на крака, беше в състояние да увисне надолу с главата от някой клон и да запрати стрелата си нагоре, за да е сигурен, че тя ще полети под правилния ъгъл, можеше и да изстреля едновременно две стрели, които не само че се забиваха на съвсем малко разстояние една от друга, но и почти неизменно улучваха мишената.

Всяка сутрин изпълняваше Би’нел дасада, след това отиваше в мочурището за упражнението с млечните камъни, по обед учеше философия с Джуравиел, след което двамата отиваха при дървото с мишената за поредната тренировка.

За негова изненада, вечерите си обикновено прекарваше с Тунтун, тъй като именно тя беше обучавала Мейдър преди много години, като освен негова наставница, явно се бе превърнала и в най-близката му приятелка сред елфите. А неговият предшественик беше човек, за когото Елбраян искаше да научи колкото бе възможно повече. Тунтун с готовност му разказваше за Мейдър — от спомени за дните, прекарани от него в Андур’Блау Иннинес (в началото легендарният пазител бе допускал голяма част от грешките, които и Елбраян беше правил!) до истории за подвизите му в Дивите земи. Колко много гоблини и великани бяха паднали под ръката на Мейдър и Буря, прочутия му меч! Откакто елфите в Андур’Блау Иннинес подготвяха пазители, които да изпращат по широкия свят, от долината бяха излезли едва шест меча, най-могъщите оръжия, изработвани някога в Каер’алфар, и Буря бе един от тях. От всички тях само един все още не беше в неизвестност — Ледоразбивача, тежка сабя, която принадлежеше на Андаканавар, пазител, изпратен в северната част на Алпинадор, за когото обаче елфите отдавна не бяха чували нищо.