Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Елбраян го пое и тръгна след учителя си, преглъщайки многобройните въпроси, които напираха на устата му. Докато вървяха, успя да разгледа лъка и заключи, че не ще да е направен от папратовото стъбло, отсечено от него тази сутрин, а от друго, по-малко растение.
Стиснал причудлив нож (извит от двете страни и с острие, в чиято среда имаше тесен процеп) в лявата си ръка и дебелото папратово стъбло (вече изчистено от трите листа) в другата, старият елф се залови за работа. Мушна стръка под дясното си рамо за опора и много внимателно прокара ножа по зелената му повърхност.
Отдели се тънка, почти прозрачна ципа и Джойсеневиал кимна доволно — растението беше отгледано точно както трябва.
После затвори очи и подхвана нисък напев. Представи си Елбраян с папратовото стъбло до себе си, припомни си големината на дланта му, дължината на ръката му. Всеки друг майстор би си отбелязал тези мерки по растението, ала Джойсеневиал беше надраснал подобни недодялани способи. Онова, което той правеше, беше изкуство, а не занаят, плод на отколешна магия и умения, трупани в продължение на седем столетия. И така, със затворени очи и песен на уста, старият майстор се залови за работа, а движенията му следваха музиката — колкото по-бърза бе тя, толкова по-ритмични бяха движенията му и толкова по-дълбоки — нарезите, които правеше. Щеше да прекара почти половин година над този стрък, щеше да го дялка нежно, да прави едва забележими резки тук и там, да вдълбава мистични символи и да го изпълва с магия. В началото щеше да го маже със специални масла два пъти всяка седмица, за да подсили здравината му, а когато лъкът най-сетне придобиеше форма, щеше да го окачи над ямата на вечния дим — тайно, свещено място, където дори въздухът беше пропит с магия.
Половин година — кратък миг в очите на дълголетните елфи, кратък миг и в живота на Бели’мар Джойсеневиал, бащата на Джуравиел. Майсторът на лъкове притвори очи и си представи последната церемония както за лъка, така и за момчето — назоваването. Нямаше никаква представа какво име ще даде на творението си — то щеше да дойде само, когато оръжието придобиеше свой собствен облик, свои черти и особености.
Едно обаче беше сигурно — името трябваше да бъде абсолютно точно, защото в този лък, зарече се Джойсеневиал, щеше да бъде въплътено цялото му умение; това щеше да бъде върховото постижение в дългия му, белязан от знака на съвършенството, живот. Нямаше елф в долината, чийто лък да не бе излязъл изпод ръцете на стария майстор, както нямаше и пазител, тръгнал по света от Андур’Блау Иннинес през последните пет столетия, чието оръжие да не бе изработено от него. Ала те всички щяха да бледнеят, сравнени с лъка, който щеше да се роди сега, защото Бели’мар Джойсеневиал, връстник на най-старото дърво в Андур’Блау Иннинес, знаеше, че това ще е последното му творение.
Този лък щеше да бъде специален.
Този път поне улучи дървото, на което беше окачена мишената! Елбраян обърна изпълнен с надежда поглед към Джуравиел, ала елфът поклати глава, после, с едно мълниеносно движение вдигна собствения си лък и изстреля една, две, три стрели.
Всичко се случи толкова плавно и в същото време бързо, че Елбраян все още се взираше в учителя си, когато чу как и третата стрела потъва в дървото. Почти се боеше да погледне към дървото и разбира се, както и очакваше, установи, че и трите са се забили точно в центъра на мишената.
— Никога няма да се науча да стрелям като теб! — оплака се младият мъж — през всички тези години Джуравиел никога не бе чувал от устата му нещо, което толкова да прилича на хленч. — Или като когото и да било от останалите!
— Разбира се, че няма — съгласи се Джуравиел и не можа да сдържи усмивката си при вида на слисаното изражение на Елбраян — очевидно не такъв отговор бе очаквал младежът.
Ръмжейки сърдито, той отново вдигна лъка си. Този път стрелата не улучи дори дървото.
— Целиш се в мишената — отбеляза елфът и Елбраян го изгледа заинтригувано. — В цялата мишена — поясни наставникът му. — А върхът на стрелата е прекалено малък, за да я покрие цялата.
Елбраян се замисли над чутото, мъчейки се да разгадае скрития му смисъл. Дали и този път не ставаше въпрос за елфическата философия, за начина, по който гледаха на света като на едно цяло, чиито части бяха неразривно свързани. Може би според тях мишената и стрелата бяха едно, а лъкът бе просто инструмент, с който да ги събере.
— Прицели се в една-единствена, точно определена точка в мишената — продължи Джуравиел. — Съсредоточи фокуса си.
Елбраян най-сетне разбра — просто трябваше да открие правилното място, където мишена и стрела щяха да станат едно цяло. Вдигна лъка (прекалено малък за него), опъна тетивата докрай (макар че дългите му, силни ръце можеха да я издърпат още по-назад) и остави стрелата да полети.