Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Лейди Даселронд не мигна, нито трепна, ала някак си младият мъж разбра, че е сгрешил. Незнайно как, може би виждайки унилото изражение на Джуравиел, ала той внезапно прозря истината за себе си и за онова, което чувстваше.
— Не! — тихо рече той. — Не това е най-ценното, което получих от вас.
— Какво тогава? — нетърпеливо попита лейди Даселронд.
— Нощната птица — заяви Елбраян без никакво колебание. — Всичко онова, което съм, всичко, в което се превърнах. Сега съм пазител и няма нищо — злато, сребро или власт — което да е по-ценно от това! Най-скъпото, което ми дадохте, е името, което си спечелих благодарение на вашето време и търпение, името, което завинаги ме определя като приятел на елфите. Няма по-голяма чест от него… нито по-голяма отговорност.
— Отговорност, която вече си готов да поемеш — осмели се да вметне Джуравиел.
— Време е да тръгваш — рече лейди Даселронд и първата мисъл на младия мъж бе да попита къде.
Въздържа се обаче, уверен, че елфите сами ще му кажат всичко, което трябва да знае. Когато това не се случи, когато вместо да му обяснят, те се разотидоха един по един, кимвайки му на прощаване, когато най-накрая остана съвсем сам, Елбраян разбра.
Оракулът му беше показал пътя, по който трябваше да поеме.
Сравнително равна, местността беше пуста, само тук-таме се мяркаха ниски храсти. Плавните склонове обаче, макар и да не бяха високи, лесно можеха да заблудят окото и пазителят добре осъзнаваше, че видимостта му е доста ограничена. Това бяха Мочурливите земи или Супните блата, както умилително ги наричаха заселниците, живеещи по границите на Дивите земи. За детето Елбраян това беше мястото, където се развиваха много от страшните (и доста попресилени) истории, които беше слушал край огнището на селската гостилница в дългите зимни вечери.
С малката разлика, че сега беше попаднал именно там и споменът за всички онези ужасяващи зверове и чудовищни бранители не бе особено приятен.
Този ден мъглата беше доста по-рядка в сравнение с непрогледните валма, които вчера го обгръщаха толкова плътно, че непрекъснато имаше чувството, че някой го следи. Когато се изкачи на върха на поредния хълм, видя, че в подножието му се вие сребърен поток. Ръката му инстинктивно се насочи към кожения мях и когато установи, че е наполовина празен, отправи се към ручея, който беше широк едва около метър и надали бе дълбок повече от тридесетина сантиметра. Потопи пръсти и със задоволство установи, че водата е съвсем бистра — кафеникавата, глинеста почва беше прекалено сбита, за да бъде повлечена от слабото течение. Всички вадички, на които Елбраян се беше натъкнал в Мочурливите земи, бяха кристалночисти, с изключение на локвите, образували се в по-ниските части на местността — там водата не можеше да се оттече и се смесваше с пръстта, образувайки гъста кал.
Пазителят се вгледа още по-внимателно в потока, за да се увери, че в него не плува нищо опасно, после окачи раницата си на един от клоните на близкия храст и предпазливо изу ботушите си. Тичаше вече пет дни, последните два — из мочурищата. Хладката вода и мекото речно корито бяха като балсам за изнурените му крака и за миг той дори се замисли дали да не свали всичките си дрехи и да остави потока да отмие умората от тялото му.
Нещо обаче го спря. Едно от сетивата му беше доловило необичайно раздвижване и той замръзна на мястото си, опитвайки се да открие източника му. Мускулите на краката му се отпуснаха, така че да може да почувства и най-слабите вибрации под себе си. Напрегнал слух до краен предел, бавно завъртя глава първо на едната, после и на другата страна.
Плисък! Някъде нагоре по течението на потока се разнесе плисък.
Елбраян трябваше да реши какво да стори. Ручеят се губеше от погледа му само на двадесетина метра от него, скривайки се зад едно привидно високо възвишение.
До слуха му достигна нов плисък, по-близо от предишния, последван този път и от говор, макар че Елбраян не можа да различи думите. Отново се огледа, търсейки място, откъдето да издебне приближаващия враг (ако това наистина беше враг). Местността не беше особено подходяща за засада — най-доброто, което можеше да стори, бе да се върне до хълма, от който беше дошъл, и да се скрие зад него. Щеше обаче да му се наложи да премери движенията си до съвършенство, тъй като голяма част от възвишението, зад което смяташе да се скрие, щеше да се вижда иззад завоя.