Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Назначена бях в служба на краля от абата на Палмарис — обясни тя и капитанът кимна — вече беше подочул нещо подобно. — Не дойдох тук по свое желание, ала веднъж станала част от кралската стража, постепенно се научих да вярвам… и аз не знам в какво, може би в някаква цел, причина да продължавам.
— Да продължаваш?
— Да живея — рязко поясни Джил. — Единствено задълженията ми ме спасяват… от какво, и аз не съм сигурна. Ала това — при тези дума младата жена посочи към пируващите войници, точно когато полуголият „танцьор“ се свлече от масата, — това не е част нито от задълженията, нито от влеченията ми.
Пресо я докосна по рамото, ала когато я видя да потръпва, сякаш я бяха зашлевили, побърза да вдигне примирително ръце.
Джил добре разбираше затруднението му — капитанът очевидно искаше да прояви съчувствие, ала същевременно никак не му се щеше да изглежда нахален. Още в деня на пристигането и в Пирет Тюлм един от войниците се бе опитал да интимничи с нея. Нахалникът куца цяла седмица след това (единият му крак се бе подул двойно, а глезенът, както и двете му колена, бяха жестоко насинени), освен това не можеше да отвори едното си око, а устната му беше така подпухнала, че доста време не можеше да пие нищо, без половината от него да се разлее по предницата на ризата му. Ала дори без това красноречиво доказателство за избухливия й нрав, младата жена не вярваше, че Пресо би се опитал да се възползва от нея. Въпреки че не се противопоставяше на разпуснатото държание на подчинените си, той си оставаше мъж на честта и макар Джил да бе сигурна, че капитанът си има вземане-даване с другите жени (навярно с всичките шест), той никога не би натрапил вниманието си там, където то не бе желано.
— Боя се, че в думите на Гофлау имаше известна доза истина — предупреди я Пресо. — Рано или късно времето ще си каже думата, ден след ден, след ден, всички до един еднакво дълги и сиви.
— Нима? — повдигна вежди Джил и посочи нещо зад гърба му.
Пресо погледна назад тъкмо навреме, за да види как Гофлау се присъединява към пируващите си другари. Капитанът въздъхна дълбоко и като се обърна към Джил, сви рамене — всъщност наистина не го интересуваше дали някой стои на пост или не.
Джил се завъртя и си тръгна, ала в мига, в който хлопна вратата зад гърба си, свърна в един страничен коридор и отново излезе навън в дъжда. Изкачи се на стената, която гледаше към брега и приседна на ръба, поклащайки крака над бездната под себе си.
Остана там до края на нощта, съзерцавайки звездите, появили се за малко, когато облаците най-сетне се разсеяха. После слънцето се показа над хоризонта, осветявайки скалите, които се издигаха в залива — високи, каменни колони, безмълвни стражи, които никога не напускаха поста си. Винаги нащрек.
Глава 22
Нощна птица
— Тази година първите снегове ще дойдат по-рано — отбеляза лейди Даселронд, без да откъсва поглед от сивите облаци, скупчили се в северния край на вълшебната долина.
— Тежка зима би се връзвала чудесно с останалите знаци — отвърна Тунтун, по-мрачна от обикновено.
Лейди Даселронд се обърна към двамата и се замисли над думите й. Опустошаването на Дъндалис, появата на гоблини и дори великани, многобройните земетресения на север от Андур’Блау Иннинес — всичко това можеше да означава само едно. Дактилът се беше пробудил. Очевидци дори говореха, че били видели над Барбакан да се издига плътен дим, струящ от една самотна планина, наричана Айда. Да, всичко се връзваше — демонът най-вероятно щеше да събуди отдавна заспалия вулкан, използвайки магмата, за да подсили собствената си магия.
— Колко време остана? — попита лейди Даселронд и отново зарея поглед на север.
— С нас е повече от шест години — отвърна Джуравиел начаса. — Спасихме го от гоблините по време на жътвения сезон на осемстотин и шестнайсета година, според летоброенето на човеците. Пак според него — сега наближава осемстотин двайсет и трета.
Лейди Даселронд се обърна към Джуравиел, а изражението й ясно говореше, че не това бе попитала:
— Но колко време му остава? — настоя тя.
Джуравиел въздъхна и се облегна на клена, на който се намираха тримата и където беше построена къщата на лейди Даселронд. Никак не му беше лесно да прецени, още повече, че бе склонен да гледа на ученика си може би по-благосклонно, отколкото трябваше.
— Готов е — неочаквано се намеси Тунтун. — Кръвта на Мейдър наистина тече във вените му. След половин век ще обясняваме на следващия си ученик, че във вените му тече кръвта на Елбраян.
Въпреки сериозността на положението, Джуравиел не можа да сдържи усмивката си. Да чуе такива похвали за Елбраян от устата на Тунтун си беше самата ирония!