20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Да, струва ми се, че претърсват някакъв ранен или умрял човек.
— Това е някое подло убийство — рече дьо Гиш.
— Обаче те са войници — възрази дьо Бражелон.
— Да, но от специален отред, тоест пладнешки разбойници.
— Да нападнем! — каза Раул.
— Да нападнем! — повтори дьо Гиш.
— Господа! — извика клетият възпитател. — Господа, за бога…
Но младежите не слушаха нищо. Те полетяха в надпревара и виковете на възпитателя само предупредиха испанците.
Веднага тримата конници се спуснаха към младежите, докато останалите трима продължаваха да обират двамата пътници, защото, като се приближиха, Раул и дьо Гиш видяха на земята не едно, а две тела.
На десет крачки дьо Гиш гръмна пръв и не улучи. Испанецът, който препускаше към Раул, гръмна на свой ред и Раул почувствува в лявата си ръка болка като от удар с камшик. На четири крачки той гръмна и испанецът, улучен право в гърдите, разпери ръце й падна по гръб върху къча на коня си, който се обърна назад и го отнесе.
В тая минута Раул видя като през мъгла, че към него се насочва дулото на един мускет. Той си спомни съвета на Атос: с бързо като светкавица движение вдигна коня на задните му крака — и в същия миг се чу гърмеж.
Конят отскочи настрана, краката му се подкосиха и той падна на земята, като притисна крака на Раул.
Испанецът улови мускета за дулото и се спусна към Раул, за да му счупи главата с приклада.
За нещастие Раул беше в такова положение, че не можеше да изтегли нито шпагата от ножницата си, нито пистолета от кобура; той видя как прикладът се изви над главата му и неволно беше готов да затвори очи, когато с един скок дьо Гиш се намери при испанеца и опря пистолета в гърлото му.
— Предайте се — каза той — или ще ви убия!
Мускетът падна от ръцете на войника и той се предаде веднага.
Дьо Гиш повика единия от слугите си, поръча му да
пази пленника, като заповяда да му пръсне мозъка при най-малкия опит за бягство, скочи от коня и се приближи до Раул.
— Наистина, господине — каза Раул със смях, макар че бледината издаваше вълнението му, неизбежно при първата схватка, — вие плащате бързо дълговете си и не поискахте да ми бъдете дълго време длъжник. Без вас — прибави той, като повтори думите на графа — бих загинал, сигурно загинал.
— Моят противник избяга — каза дьо Гиш — и ми даде възможност да ви се притека на помощ. Но тежко ли сте ранен? Виждам, че целият сте в кръв.
— Май че ръката ми е одраскана — отговори Раул. — Помогнете ми да се измъкна изпод коня и надявам се, че нищо не ще ни попречи да продължим пътя си,
Господин д’Арменж и Оливен бяха слезли вече от конете си и надигнаха коня, който агонизираше. Раул успя да извади крака си от стремето и изпод коня и се изправи веднага.
— Нищо ли не е счупено? — попита дьо Гиш.
— Слава богу, не — отвърна Раул. — Но какво стана с нещастниците, които тия нехранимайковци искаха да убият?
— Ние дойдохме много късно; както изглежда, те са убити и убийците са избягали с плячката си; двамата ми слуги са при труповете.
— Хайде да видим дали още не са живи и дали не можем да им помогнем — каза Раул. — Оливен, ние получихме в наследство два коня, но моят е убит: вземете по-добрият от двата за вас и ми дайте вашия.
И те се приближиха до мястото, където лежеха жертвите.
III. МОНАХЪТ
Двама души лежаха на земята: единият, неподвижен, с лице към пръстта, беше пронизан от три куршума и плуваше в собствената си кръв… Той беше гологлав.
Другият, облегнат на едно дърво от двамата слуги, с очи към небето и скръстени ръце, се молеше горещо… Един куршум беше улучил горната част на бедрото му.
Младежите се приближиха най-напред до мъртвия
и се спогледаха учудено.
— Той е свещеник — каза Бражелон, — има тонзура. О, проклетниците! Да дигнат ръка на божи служител!
— Елате тук, господине! — рече Юрбен, стар войник, участник във всички походи на кардинала херцог. — Елате тук… На онзи не можем да помогнем с нищо, докато тоя тук ще можем навярно да спасим.
Раненият се усмихна тъжно.
— Да ме спасите? Не — каза той. — Но да ми помогнете да умра — да.
— Свещеник ли сте? — попита Раул.
— Не, господине.
— Стори ми се, че нещастният ви другар принадлежи към църквата, затова ви попитах — продължи Раул.
— Той е бетюнският свещеник, господине. Носеше на сигурно място свещените съдове и скъпоценностите на църквата, защото вчера господин принцът напусна града ни и може би утре испанците ще влязат в него. Всички знаеха, че по околностите скитат неприятелски отряди, че предприятието на свещеника е опасно, и никой не посмя да го придружава. Тогава аз предложих услугите си.