Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Трябваше й фенерчето.
Лъчът оскъдна светлина все още светеше безполезно до следващата колона. Фенерчето на Ан лежеше точно там, където бе паднало. Кити изчака, докато куцащата фигура отмина малко повече, после прилази напред тихо като котка, коленичи и взе фенерчето в ръка. Изключи го и се отдръпна в тъмнината.
Фигурата явно бе усетила движението. По средата на помещението, тя се обърна и нададе трепереща въздишка.
— Има ли… някой там?
Скрита зад колоната, Кити не издаваше звук.
— Моля те… скоро ще ме намери.
Почукванията започнаха отново. Чуваха се все по-близо и по-близо.
Кити прехапа устни. Щеше да се втурне, да включи фенерчето, да погледне и да избяга. Но страхът я държеше скована, крайниците й отказваха да помръднат.
Чук, чук… после чу как бастунът пада на камъните с кухо издрънчаване, последван от приглушения удар на сринало се на земята тяло.
Кити взе решение. Държейки фенерчето между зъбите си, тя извади нещо малко от джоба на панталона си: сребърната висулка на баба Хирнек бе тежка и студена в ръката й. Тя отново сграбчи фенерчето и пристъпи иззад колоната. Включи фенерчето.
Точно до нея, скелетът се бе облегнал безгрижно на колоната, с ръка на кръста и проблясваща златна маска.
— Изненада — рече той. И скочи върху нея.
Кити падна назад с писък, изпусна фенерчето, протегна сребърната висулка към идващата чернота. Завихряне на въздуха, изпращяване на кости, пресипнал вик.
— Е, това не е честно. — Очертанието се отдръпна малко. За първи път зърна очите му: две светещи червени точки, блестящи от раздразнение.
Кити се отдръпна, все още стискайки сребърната висулка пред себе си. Двете очи я следяха, без да я изпускат, но се въртяха и шареха в мрака, докато тя размахваше висулката напред-назад.
— Остави го, момиченце — каза скелетът много раздразнено. — Това ме изгаря. Сигурно е доста качествено щом прави така, въпреки че е толкова малко.
— Назад — озъби се Кити. Някъде зад нея се намираше вратата.
— Така, има ли вероятност да го направя? Имам си заповед, нали се сещаш. Всъщност имам две. На първо място да пазя собствеността на Гладстон. Изпълнено. Браво, Хонориус. С това няма проблем. На второ място да унищожа всеки нашественик в гробницата. И как върви? Дотук десет от дванайсет. Не е зле, но може и по-добре. А ти, момиченце, си номер единайсет. — Той внезапно се втурна; Кити усети как кокалестите пръсти замахват в тъмното; тя се наведе с вик и вдигна висулката. Последва дъжд от зелени искри и животински вой.
— Ау! Проклета да си! Махни го!
— Така, има ли вероятност да го направя? — Кити усети студен полъх зад себе си, направи две-три крачки назад и почти се сблъска с отворената врата. Мушна се през нея, пристъпи през стъпалото и навлезе в манастира.
Сега скелетът представляваше сенчеста форма, прегърбена на арката на вратата. Той размаха юмрук.
— Трябваше да си взема меча за теб, Кити — каза. — Наполовина се чудя дали да не се върна и да го взема… — После се вцепени и наклони глава. Нещо бе привлякло вниманието му.
Кити продължаваше да се отдръпва назад по коридора.
— Звездите… Съвсем ги бях забравил. — Фигурата на вратата подскочи изведнъж и застана на един корниз, гледайки нагоре към небето. — Толкова са много… толкова ярки и бисерно лазурни. — Дори и от далечния край на манастира, на няколко метра и продължавайки да се оттегля, Кити го чуваше как души въздуха и си мърмори и надава сподавени викове на възхищение и радост. Явно съвсем бе забравил съществуването й.
— Няма камъни. Няма червеи. Колко е различно само! Няма плесен, няма мъртвешка, прашна тишина. Няма нищо подобно. Толкова много звезди… и толкова много пространство…
Кити зави зад ъгъла и се втурна към вратата на манастира.
Част четвърта
32
Лимузината на Натаниел летеше през крайните предградия на Южен Лондон, индустриален район с много зидарски и алхимични фабрики. Място, където във въздуха постоянно се носеше лек червен смог и сияеше злобно под залязващото слънце. За по-голяма бързина и удобство магьосническата магистрала от летището бе издигната върху насипи и виадукти над лабиринта от порутени бедняшки къщи. Пътят не беше много използван и около него не се издигаше нищо освен покриви на къщи; на моменти изглеждаше, сякаш колата се плъзга сред море от мръсни червени вълни. Натаниел се взираше навън към тази шир, дълбоко замислен.