Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Тя пробяга през помещението, като едва избягна няколко пиедестала и направо се блъсна в един ред дървени столове; звукът от тропането при падането им проехтя из цялото огромно пространство. Мина покрай една голяма колона, после още една и забави ход. Сега, когато входът на гробницата беше на достатъчно разстояние назад, тя се отдаде на безмълвен плач.
Чак сега осъзна, че можеше да завърти ключа на ключалката.
— Кити. — Тих глас от сенките. Сърцето на Кити блъскаше в гърдите й; с протегнат напред нож тя се отдръпна назад.
— Кити, това съм аз. — Тънък лъч светлина от малкото фенерче. Лицето на Ан, бледо, със сиви очи. Тя трепереше зад една висока дървена поставка.
— Трябва да се измъкнем. — Гласът на Кити бе дрезгав. — Накъде е вратата?
— Къде е Фред? А господин Пенифедър?
— Накъде е вратата, Ани? Помниш ли?
— Не. Тоест, мисля, че натам, може би. Толкова е трудно в тъмното. Но…
— Хайде тогава. Изгаси фенерчето засега.
Тя тръгна подтичвайки, Ан се препъваше след нея. В първия момент на паниката си Кити просто бе хукнала, без да мисли и без ориентация. Беше го причинила гадната тъмница под земята — усещанията и мислите й бяха притъпени, не можеше да мисли трезво. Но сега, въпреки че все още бе тъмно и плесенясало, поне въздухът бе свеж — това й помагаше да се оправи с околността, да се ориентира в позицията си. Високо горе светеха редица бледи прозорци: отново бяха в главния кораб, на противоположната страна на вратата на манастира. Тя спря, давайки на Ан възможност да я настигне.
— Точно отсреща е — просъска тя. — Стъпвай внимателно.
— Къде е…?
— Не питай. — Тя се прокрадна още няколко стъпки напред. — Ами Ник?
— Изчезна. Не го видях…
Кити изруга под носа си.
— Няма значение.
— Кити… изпуснах си чантата.
— Е, това сега няма значение, нали? Изгубихме всичко. — В момента, в който го каза, тя изведнъж осъзна, че все още държеше жезъла на магьосника в лявата си ръка. Това някак си я изненада; по време на отчаяното си бягство тя изобщо не го бе забелязала. Раницата с наметалото и другите ценности бе изгубена някъде на стъпалата.
— Какво беше това?
Те спряха на място, по средата на тъмното пространство на помещението.
— Не чух…
— Нещо пробягващо. Ти…?
— Не… Не, не съм. Продължавай.
Още няколко стъпки; усетиха, че пред тях се издига висока колона. Кити се обърна към Ан.
— Покрай колоната. Ще ни трябва фенерчето да намерим вратата. Не знам колко далеч сме стигнали.
— Добре.
В този момент точно зад тях се чу рязко притичване. И двете изпищяха и се хвърлиха в противоположни посоки. Кити загуби равновесие, падна наполовина върху колоната и рухна на пода. Ножът отскочи от ръката й. Тя се изправи на крака колкото се може по-бързо и се обърна.
Тъмнина; отнякъде се чуваше леко стържене. Фенерчето лежеше на земята, хвърляйки нещастния си лъч светлина върху колоната. Ан не се виждаше никъде.
Бавно, бавно, Кити се отдръпна назад зад колоната.
Вратата за манастира бе някъде наблизо, бе сигурна в това, но къде точно беше не можеше да каже. Стискайки жезъла, тя се промъкна напред, с протегната ръка, напипвайки пътя си на сляпо към южната стена на помещението.
За нейна изненада и почти непоносимо облекчение, пръстите й докоснаха грубото дърво и студеният полъх на истински свеж въздух обля лицето й. Вратата висеше леко отворена; тя задраска по нея отчаяно, опитвайки се да я избута настрана, за да се промъкне.
И точно тогава чу познатия звук; някъде зад нея, в църквата. Чук-чук — чукането на бастуна на един куц човек.
Кити не смееше да диша; остана замръзнала на мястото си, наполовина вън, наполовина вътре от вратата на абатството.
Чук, чук, чук. Едва доловим шепот.
— Кити… помогни ми…
Не можеше да бъде. Не можеше. Тръгна да излиза към манастира; спря.
— Кити… моля те… — Гласът бе слаб, стъпките несигурни.
Тя стисна здраво очи; пое си бавно и дълбоко дъх; вмъкна се обратно вътре. Някой си влачеше краката в средата на залата и почукваше неуверено с бастуна си. Бе прекалено тъмно да различи фигурата; изглеждаше объркана, несигурна за посоката, луташе се насам-натам, кашляше слабо и викаше името й. Кити я гледаше иззад една колона, дръпвайки се назад всеки път, когато се обръщаше към нея. От това, което виждаше, формата и размерът бяха типичните за него; движеше се по правилния начин. Гласът също изглеждаше познат, но въпреки всичко това, сърцето й навяваше лоши предчувствия. Със сигурност нещото се опитваше да я хване в капан. И все пак тя не можеше просто да се обърне и да избяга и никога да не разбере със сигурност, дали не е оставила господин Пенифедър там, сам и все още жив.