Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Устните на Кити бяха толкова пресъхнали, че едва успяваше да изрече думите. Златната маска кимна.
— И аз си мислех, че е минало дълго време. Защо ли? Ще кажете заради скуката. Да, и ще сте прави. Но също и заради болката! Ах, няма да повярвате каква болка! Толкова много, че не можех да се концентрирам, при цялата агония и самота и шума на глозгащите в мрака червеи. Би докарало някой по-нисш до лудост. Но не и мен. Разреших проблема с болката преди години, а другото просто го понесох. А сега, с малко светлина и компания да си побъбря, няма да скрия, че се чувствам добре. — Скелетът щракна с кокалестия си пръст и го раздвижи настрани. — Малко съм схванат — не е изненадващо, не са останали никакви сухожилия — но това ще отмине. Всички кости ли са по местата си? Да. И всичките ми неща ли? Ах, не… — Гласът стана тъжен. — Някои малки мишки са дошли и са ги отнесли. Палави малки мишлета… Ще ги хвана за опашките и ще им изтръгна мустачките.
Кити бавно мушкаше ръка в чантата си, под наметалото и другите предмети, за да намери първичната сфера. Вече я беше стиснала в потната си ръка. До себе си усети как Фред прави същото, но не толкова внимателно; тя се уплаши, че шумолящите му движения скоро щяха да бъдат забелязани. И затова заговори повече за отвличане на вниманието, отколкото с някаква истинска надежда.
— Моля ви, господин Гладстон, сър — заекна тя. — Всичките ви неща са тук при нас и с удоволствие ще ви ги върнем, както си бяха.
С неприятно стържене главата се завъртя върху прешлените си на 180 градуса, за да погледне назад. Като не видя нищо, тя се наклони учудено на една страна и се завъртя обратно.
— Към кого се обръщаш, момиченце? — попита. — Към мен ли?
— Ъ… да. Мислех…
— Аз — господин Гладстон? Луда ли си, или глупава като кокошка?
— Ами…
— Погледни тази ръка. — Пет костеливи пръста се вдигнаха на светлината и се завъртяха на кокалестата китка. — Погледни този таз. Погледни гръдния кош. — При всяко изречение пръстите отместваха разлагащия се плат, за да разкрият пожълтели кости. — Виж това лице. — За момент златната маска бе отместена леко и Кити зърна черепа с ухилени зъби и кухи очни ябълки. — За Бога, момиченце, изглежда ли ти господин Гладстон жив?
— Ъ… не съвсем.
— „Не съвсем…“ Отговорът е НЕ! Не, не е. Защо? — питаш ти. Защото е мъртъв. Мъртъв от сто и десет години и гние в гроба. Не съвсем. Що за отговор е това? Вие наистина сте идиоти, момиченце, ти и твоите приятелчета. И като говорим за това… — Скелетът посочи с кокалестия си пръст бронзовата табелка на страната на саркофага. — Не можете ли да четете?
Кити поклати глава безмълвно. Скелетът плесна с пръсти по челото си в знак на присмех. — Не може да чете шумерски, а тръгнала да тършува из гроба на Гладстон! Значи не сте видели частта за „оставянето на славния водач да почива в мир“?
— Не, не сме. Много съжаляваме.
— Или частите за „вечния пазител“, или „суровото отмъщение“, или „извинения не се приемат“?
— Не, нищо за това. — С крайчеца на окото си Кити видя как Фред отпусна леко чантата си, но дясната му ръка все още беше вътре. Вече беше готов.
— Е, какво можете да очаквате тогава? Невежеството си има своите бонуси. В този случай това е неприятна смърт. Първата група също искрено се извиняваха. Трябваше да ги видиш как паднаха на колене и реваха за милост. Онова там са те. — То разклати кокалест пръст към фалшивата стена. — И те бяха алчни, това е сигурно. Дойдоха само след седмици. Единият беше личният секретар на господин Г., ако помня правилно, много лоялен индивид; някак бе успял да направи копие на ключа и да избегне проклятието. Скрих ги само за да е подредено и ако сте добрички, ще направя същото и с вас. Чакай тук.
Скелетът дръпна единия си крачол над ръба на саркофага. Кити и Фред се спогледаха. Като един те измъкнаха първичните сфери от раниците си и ги хвърлиха срещу скелета. Той вдигна ръка обидено; нещо невидимо блокира полета на сферите; те паднаха тежко на пода, където, вместо да гръмнат, се стопиха с приглушено, жалко квичене, оставяйки единствено малки черни петънца по каменните плочи.
— Наистина не мога да позволя тук да се създава хаос — укорително рече скелетът. — По времето на господин Гладстон гостите бяха по-внимателни.
Господин Пенифедър измъкна сребърен диск от своята чанта; опирайки се на бастуна си, той го хвърли странично по скелета. Той проряза подмишницата на прашния костюм и се впи здраво. Гласът, извиращ иззад маската, нададе пронизителен писък.