Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Същността ми! Това го усетих. Среброто е нещо, което наистина не понасям. Виждаш ли как сам искаш да бъдеш нападнат, старче. — От маската изригна ярка зелена светкавица и се стрелна в гърдите на господин Пенифедър, отхвърляйки го грубо назад срещу стената. Скелетът изгрухтя доволно и се обърна към другите. — Това ще го научи — каза той.
Но Фред отново се бе раздвижил, вадеше от скрити места по себе си един след друг сребърни дискове и ги хвърляше със светкавична скорост. Скелетът клекна под първия, подскочи над втория, а третият му отряза кичур коса. Сега вече се бе измъкнал от саркофага и явно бе преоткрил силата на движенията си; с всеки подскок и стъпка явно ставаше все по-бърз, докато очертанията му почнаха да се размазват.
— Това е забавно! — извика той, докато подскачаше и се въртеше. — Наистина съм ви много задължен, хора!
Запасът от дискове на Фред изглеждаше неизчерпаем; той поддържаше постоянен огън, докато Ник, Ан и Кити постепенно се оттегляха към стъпалата. Изведнъж изхвърча още една зелена светкавица и удари Фред в краката, запращайки го на земята. След миг той бе на крака, малко нестабилен, със сбърчени от болка вежди, но пълен с живот.
Скелетът спря изненадано.
— Виж ти — рече той. — Естествена устойчивост. Отблъсква магията. Не съм виждал това от Прага. — Почука с кокалест пръст по устата си. — Чудя се какво ли ще правя? Нека да помисля… Аха! — С един скок той се озова обратно в саркофага и започна да тършува из него. — Дръпни се, Стенли; трябва да взема… да! Така си и мислех. — Ръката му отново се появи, стиснала церемониалния меч. — Тук няма магия. Само дълга, твърда стомана. Мислиш ли, че можеш да отблъснеш и това, господин Пъпчивко? Ще видим. — Той размаха меча над главата си и тръгна напред.
Фред остана на мястото си. Извади автоматичния нож от джоба си и го отвори с едно движение.
Кити се намираше при металната решетка, стоеше несигурно в основата на стъпалата. Ник и Ан вече бяха изчезнали нагоре; чуваше се как се изкачват трескаво. Тя погледна към господин Пенифедър, чиято собствена устойчивост се бе оказала полезна. Той се влачеше към нея на четири крака. Пренебрегвайки инстинктите си, които й крещяха да се обърне и да побегне, тя се втурна обратно в залата, сграбчи господин Пенифедър за раменете и го задърпа към стъпалата, напрягайки всичките си сили.
Извън полезрението й зад себе си тя чу как Фред гневно изръмжа. Последва свистящ звук и мек удар.
Кити издърпа господин Пенифедър със сила, която не подозираше, че притежава. През решетката и нагоре по първите няколко стъпала. Вече бе изправила господин Пенифедър на крака; в едната си ръка той все още стискаше бастуна, другата бе впита в якето на Кити. Дишането му беше учестено, плитко и болезнено. Не можеше да говори. Нямаше и фенер; движеха се в пълен мрак. Кити се подпираше на жезъла от гробницата. Той се клатушкаше при всяка стъпка.
Някъде отзад и под тях се дочу викащ глас.
— Йуу-хуу! Има ли някой горе? Малки мишлета — шумолящи зад ламперията. Колко мишлета? Едно мишленце… две. О, боже, едното е осакатяло.
Лицето на Кити бе обвито в паяжини. Дишането на господин Пенифедър сега се бе превърнало в пъшкащ вой.
— Няма ли да слезете при мен? — умоляваше гласът. — Самотен съм. Никой от приятелите ви не иска вече да си говори с мен.
Тя почувства лицето на господин Пенифедър близо до ухото си.
— Аз… аз… трябва да си почина.
— Не. Продължавай да вървиш.
— Не мога.
— Ако вие няма да слезете, тогава… Ще трябва аз да се кача! — Дълбоко под земята металната решетка изскърца.
— Хайде.
Още едно стъпало. Още едно. Не помнеше колко са; във всеки случай бе изгубила бройката. Със сигурност почти бяха излезли. Но господин Пенифедър се движеше все по-бавно; дърпаше я назад като труп.
— Моля те — прошепна тя. — Един последен опит.
Но той вече бе напълно спрял; усети, че е клекнал на стъпалата до нея и се давеше за всяка глътка въздух. Напразно дърпаше ръката му, напразно го умоляваше да реагира.
— Съжалявам, Кити…
Тя се отказа, облегна се на извиващите се камъни, издърпа ножа от колана си и зачака.
Шумолене на плат. Тракане в мрака. Кити вдигна ножа си. Тишина.
И тогава, с внезапно дръпване и един-единствен задъхан вик, господин Пенифедър бе издърпан в тъмнината. В един момент бе там, в следващия го нямаше, а нещо тежко се отдалечаваше с влачене от нея надолу по стъпалата, туп, туп, туп.
Кити остана замръзнала на място за може би пет секунди; после вече препускаше нагоре по стъпалата, през воалите от полюшващи се паяжини, сякаш ги нямаше, постоянно блъскайки се в стената, спъвайки се в неравните стъпала; накрая видя пред себе си правоъгълника сива светлина и падна в сумрачното помещение на църквата, където по прозорците блестяха уличните светлини, а статуите на магьосниците гледаха неумолимо надолу към безнадеждността и отчаянието.