Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Опа! — извика той с висок дразнещ тон. — Колко съм непохватен само.
Кръвта на Кити кипна.
— Какво си мислиш, че правиш? Да ме стряскаш така! Това не е игра!
— Побързай, Стенли — рече господин Пенифедър.
— Много съжалявам. Много съжалявам. — Но не изглеждаше изобщо да съжалява. Той не си оправи шапката, нито се измъкна от гробницата.
Настроението на господин Пенифедър започна да се променя опасно.
— Ще обърна бастуна си към теб, момче — извика той, — ако не се раздвижиш.
— Да се раздвижа? О, това го мога. — При тези думи главата на Стенли започна да се тресе глупаво напред-назад, сякаш в ритъм, който само тя можеше да чуе. За смайване на Кити, главата отново се шмугна надолу и изчезна, а после отново изскочи с кикот. Това действие явно доставяше на Стенли детинско удоволствие; той повтори движението, придружено с различни възгласи и викове.
— Има ме! — викаше той, с приглушен зад шапката глас. — А сега… ме няма!
— Момчето е полудяло — каза господин Пенифедър.
— Излизай оттам веднага, Стенли — каза Кити с напълно различен тон. Внезапно, без особена причина, сърцето й заби по-бързо.
— Стенли ли съм? — рече главата. — Стенли… ммм, отива ми, наистина. Добро и почтено британско име. Господин Г. би го одобрил.
Сега Фред беше до Кити.
— Ей… — беше необикновено колеблив, — как така му се промени гласът?
Главата замръзна на място, после кокетно се наклони на една страна.
— Ами да — рече, — ето ти хубав въпрос. Чудя се дали някой може да отгатне. — Кити бавно отстъпи назад. Фред бе прав. Гласът вече изобщо не звучеше като този на Стенли, ако изобщо бе звучал така досега.
— О, не се опитвай да си тръгнеш, малко момиченце. — Главата се разклати енергично напред-назад. — Така само ще оплескаме нещата. Я да те видим. — Пръстите на скелет, подаващи се от един парцалив черен ръкав, се издигнаха от саркофага. Главата се наклони на една страна. Пръстите нежно махнаха шапката и я сложиха на главата под странен ъгъл. — Така е по-добре — каза гласът. — Сега се виждаме ясно.
Под шапката едно лице, което не беше на Стенли, проблясваше от златото. Навсякъде около него се разкри буйна бяла коса.
Ан нададе внезапен вой и хукна към стълбите. Главата се разтресе изненадано.
— Проклета грубиянка! Не ни запознаха! — с внезапно движение на костеливата китка, нещо бе измъкнато от саркофага и запратено напред във въздуха. Кристалната топка падна с трясък в основата на стълбите и се затъркаля право срещу Ан. Тя изпищя и рухна назад на пода.
Всички от групата видяха бързия полет на топката и нейното падане. Сега всички се обърнаха обратно към саркофага, където нещо се изправяше на крака, вдървено и странно, с тракане на кости. Най-накрая застана право, обвито в мрак, изтупвайки прахта от сакото си и цъкайки неодобрително като придирчива старица.
— Само вижте каква бъркотия! Господин Г. щеше да е много разстроен. А червеите унищожили бельото му. Има дупки и там, където слънцето не свети.
Внезапно се наведе и протегна ръка, грабна един паднал на пода край саркофага фенер. Вдигна го нагоре като страж и на светлината му огледа всяко едно от ужасените им лица. Вратните прешлени пращяха при движението на черепа зад маската, а златната маска проблясваше матово в ореола си от дълга бяла коса.
— И така. — Гласът зад маската звучеше различно. Променяше се с всяка дума, първо бе висок като на дете, после дълбок и дрезгав; първо мъжки, после женски, след това ръмжеше като звяр. — И така — рече то. — Ето ви тук. Петима самотници, дълбоко под земята, без да могат да избягат на сигурно място. Как, моля, се казвате?
Кити, Фред и Ник стояха неподвижно по средата на пътя до металната решетка. Господин Пенифедър бе далеч по-назад, свит до стената под рафта. Ан бе най-близо до стълбите, но бе просната на пода и хлипаше мълчаливо. Нито един от тях не можа да се окопити да отговори.
— О, хайде де. — Златната маска се наклони на една страна. — Опитвам се да бъда дружелюбен. Което, считам, е изключително мило от моя страна, при условие, че току-що се събудих и заварих един нахакан хулиган с прекомерно голяма шапка да се рови из нещата ми. И което е по-лошо — погледнете тази драскотина на погребалния костюм! Направи го с падането си. Такива са децата днес. Което ме подсеща. Коя година е? Ти. Момичето. Което не скимти. Говори!