През дивия Кюрдистан

— Стойте! Спрете! — каза единият приятелски.

— Засега вие останете вместо нас!

Казвайки това, го избутах настрана и се спуснах надолу, където присъстващите бяха образували широк кръг около конете ни. До животните на земята лежеше любезният ни домакин, а върху него беше кучето.

— Потегляме ли, сър? — попита Линдси.

— Да.

В следващия миг възседнахме конете.

— Стойте! Ще стреляме! — извикаха няколко души. Действително няколко пушки се насочиха срещу нас, но не им обърнахме внимание.

— Доян, гери!

Кучето скочи. Взех пушката си в ръка и я размахах над главата. Линдси направи същото и конете ни се спуснаха през кръга от хора. Зад нас изгърмяха два изстрела, но не ни улучиха. Със силни викове всички несторианци скочиха върху конете си, за да ни преследват. Още от мига на залавянето ни приключението беше почти комично. То представляваше убедително доказателство за това, че тиранията е в състояние да направи безсилен един цял народ. Какво можехме да направим ние двамата срещу многобройните врагове, ако само имаха кураж!

Не обръщахме повече внимание на преследвачите си и препуснахме възможно най-бързо обратно по пътя, откъдето бяхме дошли. Стигнахме до възвишението, а несторианците изостанаха далеч зад нас.

— От тези вече няма защо да се страхуваме — каза Линдси.

— Но не и от другите.

— Защо?

— Възможно е да ни срещнат.

— Тогава ще ги избегнем,

— Това не винаги е възможно.

— Ами ще си пробием път. Уел!

— Сър Дейвид, може да е много трудно да го направим. Наистина разбирам, че нашите пазачи от охраната на мелика бяха само негодна, страхлива и лошо въоръжена тълпа, която той е отпратил, за да не му пречи. Осмелиха се да ни нападнат, защото бяхме само двама, а на всичко отгоре и беззащитни.

— Но повече няма да се оставя да ме пленят! Йес!

— И на мен не ми се иска, но човек не знае какво може да му се случи.

Бързо прекосихме високото плато, където преди това бяхме почивали. Спряхме в отсамния му край и аз извадих далекогледа, за да огледам намиращите се под нас долини и склонове. Не забелязах нищо обезпокоително и продължихме пътя си към долината. Най-сетне след продължителна езда стигнахме до мястото, където ни бяха пленили. Линдси искаше да завием надясно, понеже там се намираше Миа и в тази посока бяхме ловували, но аз спрях разколебан.

— Не е ли по-добре да се спуснем по левия склон, сър Дейвид? — попитах аз. — Там бяха нападнати нашите. Дори би било добре да огледаме мястото на битката.

— Ще срещнем всички в Миа или Гумри — отвърна той.

— Гумри е наляво. Елате!

— Отправяте се към нова опасност, сър! — предупреди Линдси. Завих наляво, без да му отговоря, а той ме последва с неохота. След малко видях корена, в който се беше спънал конят ми, а на около осемстотин крачки по-надолу намерихме убит кон, от който бяха свалили седлото и юздата. Оскъдната трева и ниските храсти бяха изпотъпкани. А от изпръсканите с кръв камъни се виждаше, че тук е имало битка. Следите от боя водеха към долината. Кюрдите се бяха впуснали в бягство, а несторианците ги бяха последвали. Това развълнува англичанина. Той забрави неотдавнашното си предупреждение и подкара коня си в тръс.