Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Ифижени не изглеждаше впечатлена от пламенните погледи, които й хвърляше. Когато й заговореше за себе си, за нея, тя подхващаше приказки за пирони, отвертки, лепила и четки. Ако се изкушеше да докосне бръчката между очите й, за да я заглади, Ифижени се врътваше и се захващаше да подрежда кофите за боклук или да мие прозорците. Той правеше плахи опити, които тя не забелязваше. Той подпъхна хартиената салфетка под яката на бялата си риза, отряза си от наденичката, вдигна я с вилицата към устата си и проследи с поглед Валери, която тъкмо се доближаваше с кафето в ръка до масата на елегантния господин и водното конче.
В този момент една жена премести стола си назад и блъсна момичето, което неволно залитна. Кафето се разля, опръска белия шлифер на елегантния, който подскочи на стола си.
- Съжалявам - извини се Валери и дръпна кърпата от рамото си, - не видях госпожата да става и...
Тя се опитваше да изчисти петната по ръкава на шлифера. Търкаше, търкаше, навела глава.
- Направо ме изгорихте! - изкрещя мъжът вбесен и се надигна от стола.
- Не преувеличавайте! Нали ви казах, че съжалявам...
- И се надсмивате на всичко отгоре!
- Не се надсмивам! Поднасям ви извиненията си.
- Много нищожни са ви извиненията!
- Недейте така. Казвам ви, не видях, че госпожата става!
- Аз пък ви казвам, че ме обиждате!
- Ох, хайде сега! Горкият човек! Няма смисъл да се ядосвате толкова! Вероятно са ви налегнали други проблеми? Ще дадете шлифера на химическо и няма да ви струва нищо, нали за това са застраховките!
Елегантният запелтечи от възмущение. Призова за свидетел водното конче, а то наблюдаваше Валери с явен блясък на желание, изписан на пергаментовата му физиономия. Сигурно я намираше красива във възмущението й. Беше се развълнувала и бледите й страни пламтяха. Наистина така поруменяла беше още по-хубава. Едва двайсетгодишна, надали познава кой знае колко живота. Умее да се защитава, личи си, но го прави с ентусиазма на младостта. А елегантният господин изглеждаше шокиран.
Стана, взе си шлифера и възнамеряваше да напусне, оставяйки водното конче да плати сметката.
- Ами... какъв глупак! Нали ви казвам, имаме застраховка за такива случаи! - повтори още веднъж Валери, гледайки го как си тръгва. - Къв е тоя бе!
В този миг господин Сандоз си помисли, че елегантният мъж ще я удари. Той замахна, но потисна порива си и бесен излезе от заведението. Водното конче остана на масата, изчакваше сервитьорката да му донесе сметката. Тя я остави на покривката, а членестоногото я погали по ръката с дългите си костеливи пръсти.
- Ей, дъртак, дракула перверзен! Не започвай и ти! - кресна тя и го прониза с поглед.
Той увеси нос уж засрамен и се отдръпна леко като полъх.
- Да му се не види макар! Всички са еднакви! Само търсят начин да ти се лепнат! Хич не питат за мнението ти...
Господин Сандоз я погледна развеселен. Сигурно мнозина пробваха да й се лепнат.
Той я позагледа. Валери носеше посребрени пръстени на всички пръсти, все едно се беше въоръжила с бокс. Да се защитава? Да отблъсква прекалено дръзките клиенти? Двама мъже, облегнати на бара, я гледаха и когато отиде до тях, я поздравиха. Господин Сандоз си взе от пюрето, почти беше изстинало и той го дояде набързо. Беше от онова пюре на прах, което се приготвяше за секунди и също толкова бързо ставаше на гипс, знаеше го от опит.
Когато вдигна ръка да си поръча и той едно кафе и да поиска сметката, ресторантът се беше опразнил и сервитьорката се върна, внимавайки да не бутне нещо.
- Често ли ви се случват подобни инциденти? - попита той, докато ровеше в джоба си за дребни.
- Не знам кво им става на тези парижани, ама постоянно са на нокти!
- Не сте ли оттук?
- Не! - възкликна тя и разцъфна в усмивка. - От провинцията съм и ще ви кажа, че хората там не са така изнервени. За никъде не бързат.
- А вие защо дойдохте при нервозните парижани?
- Искам да стана артистка и работя, за да си плащам курсовете по драматично изкуство... Тези двамата отдавна съм ги забелязала, винаги бързат, винаги са в лошо настроение и не дават пукнат бакшиш! Сякаш съм им слугиня! - тя потръпна и щастливата усмивка се изпари от лицето й.
- Е, както и да е... - успокои я господин Сандоз.
- Точно така! - отговори тя. - А и Париж си е хубав град, като не броим хората!
Господин Сандоз стана от масата. Беше оставил пет евро. Тя му благодари с лъчезарна усмивка.
- Ама и вие... Ще ме накарате да се сдобря с мъжете! Щото, да ви доверя още една тайна, не си падам по мъжете...
- И какво стана? Тя отговори ли ти? - попита Доти.