Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Въпреки всички усилия на Генерал-Изкупител Принцепс да я избегне, битката вече беше неизбежна. Но не този ден. Започваше да се свечерява и Матераците, след като всяха смъртен страх в сърцата на Изкупителите, се оттеглиха малко на север. Виждайки това, Изкупителите също отстъпиха да подирят някакъв подслон, но не преди Принцепс да нареди на всички свои стрелци да си отрежат от дърветата по един двуметров отбранителен кол. Понеже се боеше от нощна атака на Матераците, Принцепс заповяда да не се палят огньове, за да не могат евентуалните нападатели да открият лагера. Мокри, измръзнали и гладни, Изкупителите лежаха, където намерят, изповядваха се, слушаха проповеди, молеха се и чакаха смъртта. Принцепс обикаляше сред тях, раздаваше осветени медальони на свети Джуд, покровител на загубените каузи, и се молеше с всички — от копачите на отходни ями до двамата архиепископи, натоварени с надзора над армията.
— Помнете, хора — казваше бодро той на всеки войник и свещеник, — че сме прах и в прах ще се превърнем.
— До утре вечер всички ще сме се превърнали — каза един монах.
За изненада на своя архидякон, Принцепс се разсмя.
— Ти ли си, Дънбар?
— Аз съм — отвърна Дънбар.
— Е, имаш право.
Повечето Матераци бяха на по-малко от километър, огньовете им горяха ярко и Изкупителите чуваха откъслечни песни, подигравателни крясъци в тяхна посока и монотонното бръмчене на тихи разговори, долитащо в спокойния нощен въздух. Старши сержант Тревор Бийл, назначен към щаба на Нарсис, беше още по-близо. Той лежеше само на петдесет метра от изкупителския лагер и обмисляше каква полезна работа може да свърши.
Измъчен, мокър, измръзнал, гладен и изпълнен със страх от утрешния ден, Изкупител Колм Малик вървеше към една от малкото шатри, които носеше Четвърта армия. „Никой не ти е виновен — помисли си той. — Сам се писа за доброволец, а можеше спокойно да си стоиш в Светилището и да пердашиш послушниците.“
Той мина с приведена глава през входа на шатрата и завари Изкупител Петър Бързица да гледа отвисоко едно момче на около четиринайсет години, седнало на пода с вързани зад гърба ръце. Върху пребледнялото лице на момчето бе застинало странно изражение — съвсем разбираем ужас, но имаше и още нещо, което Малик не можеше да определи. Може би омраза.
— Пожелахте да ме видите, Изкупителю.
— Да, Малик — каза Бързица. — Питам се дали можеш да ми направиш една услуга.
Малик кимна крайно неохотно, но повече не можеше да си позволи.
— Това момче е шпионин или наемен убиец на Матераците, защото разправя, че видяло акцията в Маунт Нюджънт. Трябва да бъде ликвидирано.
— Да?
Този път Малик не се правеше на глупав, а наистина беше озадачен.
— Точно преди патрулите да го заловят и доведат при мен, получих лично от архиепископа пълно опрощение на греховете.
— Разбирам.
— Явно не разбираш. Дори и най-заслуженото убийство на невъоръжен човек изисква формално опрощение. Не мога да го убия лично, а после пак да ходя при архиепископа — ще реши, че съм идиот. Ти изповяда ли се?
— Още не.
— Тогава какъв е проблемът? Отведи го в гората и се отърви от него.
— Не може ли някой друг да го направи?
— Не. Хайде, действай.
И тъй Малик поведе ужасеното момче през подгизналия лагер покрай тихите литургии на монасите, мина през патрулите и навлезе в близката гора. С всяка крачка сърцето на Малик падаше все по-надолу в мокрите му ботуши — да хока и рита послушници беше едно, но да пререже гърлото на едно момче, вече видяло толкова ужаси, му се струваше непоносимо противно. Утре щеше да срещне своя създател. Щом навлязоха в храстите и лагерът се изгуби от поглед, той сграбчи момчето и прошепна:
— Ще те пусна. Бягай в онази посока, чуваш ли, и не поглеждай назад. Разбра ли?
— Да — каза ужасеното момче.
Малик преряза въжето около китките му и то с ридания побягна през мрака. Изчака още няколко минути, за да е сигурен, че не се е залутало обратно към патрулите. И да го намереха утре, вече нямаше да има значение. Така, с надеждата това милосърдно деяние да изкупи отчасти многото му грехове към децата, Малик тръгна обратно към лагера и връхлетя право на ножа на старши сержант Тревор Бийл.
Кейл стана много преди разсъмване и докато небето бавно просветляваше, към него се присъедини Хенри Мъглата, после Клайст, а по изгрев-слънце пристигна и ИдрисПюк. Стояха на върха на Силбъри Хил, откъдето имаха ясна видимост към бойното поле. Силбъри Хил не беше истински хълм, а грамадна могила, изградена по неизвестни причини от отдавна забравен народ. Плоският връх представляваше великолепна наблюдателница, не само за съгледвачи на вражеското придвижване — макар че бойното поле и без това се виждаше ясно откъм позициите на Матераците, — но и за многобройните високопоставени придружители: посланици, военни аташета, видни цивилни личности и дори няколко благородни дами. Сред тях беше Арбел Лебедовата шия, която настояваше да присъства въпреки острите възражения на Кейл и баща й, които изтъкваха, че тя е главна мишена на Изкупителите и че сред хаоса на битката ничия безопасност не може да бъде гарантирана. Тя отвърна, че отсъствието й ще е позорно щом присъстват други дами от Матераците, особено след като войната се води именно заради нея. Тези мъже рискуваха живота си в нейно име и липсата й можеше да се обясни единствено с малодушие. Спорът продължи до деня преди битката и накрая маршалът отстъпи, едва когато Нарсис потвърди окаяното състояние на малобройната изкупителска армия и сигурната позиция на Силбъри Хил. Склонът бе твърде стръмен за пряка атака, лесно се отбраняваше и осигуряваше безопасен път за бягство. Кейл неохотно прие, но планираше при пръв признак за опасност да евакуира Арбел, ако се наложи дори насила. След като видя бойните редици в ранното утро, тревогата му отслабна.