Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Нима очакваш да повярвам, че момче на твоята възраст, каквато и да е тя, ще бъде помолено да подготви план за атака и после този план ще бъде изпълнен до най-малки подробности? Очаквах от теб нещо по-правдоподобно.
Отначало лицето на Кейл стана мъртвешки безизразно. Випонд веднага съжали за откровения тон и си спомни с каква хладна наслада бе убил Соломон Соломон. Това момче е почти безумно, помисли си той. Но после Кейл се разсмя кратко и весело.
— Виждали ли сте как лихварите играят шах в Гетото?
— Да.
— Играят предимно старци, но има и деца, дори много по-малки от мен. Едно от тези хлапета винаги побеждава — дори старият рабит с масурите, брадата и смешната шапка не може да го бие. И рабитът казва…
— Мисля, че думата е равин.
— О. И аз се чудех. Както и да е, онзи равин казва, че шахът е дар от Бога, за да видим божествения план, а онова хлапе, дето едва може да чете, е знак за нас да вярваме, че зад всичко се крие порядък. Аз имам две дарби: мога да убивам също тъй лесно, както вие да строшите чиния… а другото е, че щом погледна карта или застана в някоя местност, веднага виждам как да нападна или да се отбранявам. Просто ми идва отвътре, както на онова момче от Гетото. Макар че едва ли е дар от Бога. Ако не ми вярвате, толкова по-зле за вас.
— И как ще ги спреш? — Випонд помълча. — Ако решиш.
— Първо, не им позволявайте да стигнат до Ключова клисура, иначе ще ги изтървете. Но ми трябва по-подробна карта от тук до тук — той посочи област от около петдесет квадратни километра — и два-три часа за размисъл.
Дали да вярва на това странно същество пред себе си, или да се отдръпне? Бащата на Випонд обичаше да се шегува, че при криза в половината случаи е най-добре да изчакваш. „Недей да правиш нищо — казваше той, — просто стой на място.“
— Изчакай в съседната стая и лично ще ти донеса картите. Стой настрани от прозорците.
Кейл стана и тръгна към вратата на частния кабинет, но докато се канеше да я затвори зад себе си, Випонд го спря.
— И онова клане ли беше включено в плана ти?
Кейл го погледна странно, но не личеше да е обиден.
— А вие как мислите? — тихо каза той и затвори вратата.
Випонд се обърна към брат си.
— Ти нищо не каза.
ИдрисПюк сви рамене.
— Какво има за казване? Или му вярваш, или не.
— А ти вярваш ли му?
— Аз вярвам в него.
— Каква е разликата?
— Той винаги ме лъже, защото не може да се застави да поеме повече рискове от необходимото. Прекалената потайност понякога е грешка и той все още я допуска.
— Не съм сигурен, че е чак такава грешка — каза Випонд.
— Защото и ти си потаен.
— Какво ще кажеш за днешния разговор?
— Мисля, че говори истината — каза ИдрисПюк.
— И аз така смятам.
След като взе решението да се намеси, Випонд изгаряше от нетърпение да види плана на Кейл, за чието изработване бяха нужни не три часа, а цели три дни.
— Добър ли го искате, или претупан? — отговаряше Кейл на непрестанните му молби да се запознае с поне част от идеите.
Нетипичната прибързаност на този хладнокръвен мислител идваше от дълбоката му тревога заради гибелта на селяните и нейната връзка със странните вести на малцината бежанци Антагонисти, идващи откъм север. Нещо в ръкавицата на Бързица бе обтегнало нервите му до крайност, сякаш цялата злоба и отмъстителност на света се съсредоточаваше в нейното проектиране, в качеството на шевовете и майсторското прикрепване на острието за кожата. И тревогата му нарастваше още повече, защото досега се смяташе за светски мъж, почти циник и със сигурност песимист. Не очакваше много от хората и рядко грешеше в прогнозите си. Не го изненадваше, че в света има смърт и жестокост. Но тази ръкавица доказваше възможността за нещо ужасно, като ада, който той отдавна бе отхвърлил като приказка за малки деца, пращаше вест не под формата на рогат звяр с разцепени копита, а като грижливо изработена кожена ръкавица.
Не беше лесно за Випонд да повлияе на тактиката на Матераците, които пазеха привилегиите си по тия въпроси с ревност, достигаща до истерия. Випонд не беше войник, а политик, и с това ставаше двойно по-подозрителен. Отгоре на всичко маршал Матераци имаше сериозни проблеми със здравето — раздразненото гърло бе преминало в тежка гръдна инфекция и той все по-рядко можеше да присъства на многобройните съвещания за обсъждане на военната стратегия. Випонд трябваше да се справя с една нова, макар и временна реалност. Все пак обаче действаше с обичайната си умелост. Когато разузнавачите на Матераците изгубиха дирята на изкупителската армия в Хеселската гора, никой не се разтревожи особено, тъй като очакваха противникът да се насочи по единствения възможен път към Келявите земи.