Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Добре — отговори любезно той. — Имам да свърша едно-две неща, но ти върви, а аз ще те догоня след малко.
Кон нямаше кой знае какво чувство за хумор, но разбра, че му се подиграват.
— Онези ваши посрани приятели там поне имат куража да се бият. Вие тримата само седите тук и оставяте всичко на нас.
Клайст го погледна и обясни като на малоумен:
— За какво ти е куче, ако ще лаеш сам?
Но Кон не се хвана на подигравката — може би защото от рождение се смяташе за безкрайно достоен.
— Вие имате много повече основания да се биете днес, отколкото всеки от нас. Ако го смятате за забавно, и без тия глупави насмешки всички ще видят какво представлявате.
И като спечели по този начин последната дума, той обърна коня и се отдалечи. Истината бе, че това почти не засегна Хенри Мъглата, а още по-малко Клайст, но улучи болното място на Кейл. Победата над Соломон Соломон му бе показала, че неговото умение зависи от страха, който можеше да дойде и да си отиде всеки момент. Каква полза от подобна дарба, ако паниката може да я заличи? Той знаеше, че остава на хълма, защото това долу не беше негова битка в истинския смисъл на думата, че дългът и любовта го обвързват да пази Арбел Матераци… но го задържаше и споменът за треперенето, слабостта и спазмите в стомаха — ужасното чувство, че си слаб и безпомощен.
На върха на Силбъри Хил пристигна нов посетител, чиято поява предизвика сериозно раздвижване сред събралите се важни персони. Макар че дойде до подножието на хълма с каляска, той се прехвърли в закрита носилка, каквито използваха дамите Матераци за придвижване по тесните улички на стария град, където не можеше да мине карета. Осем души мъкнеха с усилие носилката нагоре, а други десет я пазеха.
— Кой е този? — обърна се Кейл към ИдрисПюк.
— Е, не бих казал, че често се изненадвам, но това наистина е чудо.
— Да не е изгубеният кивот?
— Гледай надолу, не нагоре. Ако самият дявол се изплаши от някого, то ще е от това същество. Кити Заека.
Впечатленият Кейл помълча, докато оглеждаше единайсетте телохранители.
— Печени ми се виждат.
— Така и трябва. Това са Лаконични наемници. Сигурно струват цяло състояние.
— Какво търси тук? Мислех, че всички говорят за него, но никой не го е виждал.
— Подигравай се. Засегнеш ли Кити, ще съжаляваш. Сигурно е дошъл да си нагледа капиталовложението. Освен това днес има шанс безопасно да види как се твори историята.
После вратата на носилката се отвори и отвътре излезе мъж. Кейл изпъшка разочаровано.
— Не е Кити — каза ИдрисПюк.
— Слава Богу. Тоя поне не прилича на Велзевул.
— Понякога забравям, че си още хлапе. Ако някога те поканят да се запознаеш с този приятел — ИдрисПюк посочи човека, — гледай да си намериш спешна работа другаде.
— Сега вече ме плашиш.
— Пишеш се голям тарикат, а? Това е Даниел Кадбъри. Провери в тълковния речник на доктор Джонсън израза „наемен убиец“ и ще срещнеш неговото име. Виж също „главорез“, просто „убиец“ и „конекрадец“. Но е голям чаровник — тъй любезен, сякаш изглежда готов да ти даде задника си назаем и да дриска през ребрата.
Докато Кейл размишляваше над това интересно твърдение, усмихнатият Кадбъри се приближи към тях.
— Отдавна не сме се виждали, ИдрисПюк. Как я караш?
— Здрасти, Кадбъри. Да не си отскочил насам да удушиш някое сираче?
Кадбъри се усмихна, сякаш искрено развеселен от злобната шега на ИдрисПюк и погледна одобрително Кейл от височината на своя внушителен ръст.
— Голям зевзек е твоят приятел, нали? Ти трябва да си Кейл — добави той с тон, подсказващ, че да бъдеш Кейл не е дреболия. — Бях в Червената опера, когато видя сметката на Соломон Соломон. Жалко, хубав човек беше. Страхотна работа, младежо, страхотна. Като свършат тия неприятности тук, трябва да обядваме заедно.
И с поклон като към достоен противник, той се обърна и тръгна към носилката.
— Приятен ми се видя — каза Кейл, за да подразни ИдрисПюк.
— И такъв ще си остане до момента, когато му се наложи с дълбоко съжаление да ти пререже гърлото.
Хенри Мъглата нададе вик. Изкупителите се раздвижваха. Строени в десет редици, шест хиляди стрелци и хиляда и деветстотин пехотинци бавно поеха напред. След петдесет метра, в края на разораното поле, което стигаше почти до Матераците, те спряха и предната редица коленичи.
— Какво правят, за Бога? — попита ИдрисПюк.