Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Вик прекоси стаята, лениво сне от рафта „Седемте колони на мъдростта“13 и се върна на мястото си. В този момент Трикси се появи по пижама на вратата.

— Мамчее! — извика тя, но мамчето нито я чу, нито я видя.

Вик стана и отиде при нея.

— Какво има, Трикси? — запита той, като се наведе.

— Не мога да спя от тоя шум — проплака тя негодуващо.

Мелинда извика нещо и отиде да намали грамофона.

— Е, какво има? — попита тя Трикси.

— Не мога да спя — отвърна Трикси.

— Обясни й, че това е възможно най-неоснователното оплакване — обърна се Вик към Мелинда.

— Добре де, ще го намаля — рече тя.

Трикси гледаше с гневни, подпухнали от съня очи майка си и Ралф. Вик потупа тъничките й, стегнати бедърца.

— Хайде, бягай в кревата, нали утре трябва да си кукуряк за пикника!

Подсещането за пикника я накара да се усмихне. После се обърна към Ралф:

— Донесе ли ми от Ню Йорк несесер за шиене, Ралф?

— Уви, не, Трикси — отвърна Ралф с меден глас. — Но сто на сто ще мога да ти намеря и в Литъл Уесли.

— Хайде-хайде — намеси се Мелинда, — та тя изобщо няма представа какво да го прави, както и…

— Както и ти — завърши вместо нея Вик.

— Много сте груб тая вечер, мистър Ван Алън — рече Мелинда ледено.

— Извинявай.

Вик умишлено се държеше грубо, за да подготви почвата за това, което щеше да каже на Ралф. Искаше да остави у него впечатлението, че е на предела на търпението си.

— Ще останеш ли за закуска, Ралф? — попита Трикси, като се люшкаше върху ръката на Вик.

Ралф насила се изсмя.

— Надявам се, че ще остане — рече Вик. — Не обичаме гостите ни да си тръгват с празни стомаси, нали, Трикси?

— Да. Пък и Ралф е толкова смешен на закуска.

— Защо? — запита Вик.

— Ами жонгира с яйца.

— Иска да каже „жонглира“ — обясни Ралф.

— Това положително си струва будуването. Хайде в кревата, Трикси. Сега е тихо, така че е добре да използуваш момента. Нали знаеш — carpe diem, но и carpe noctem14 също е вярно.

Трикси с готовност тръгна с Вик. Обичаше той да я слага в кревата, да се озърта за кенгуруто, с което спеше, да го пъха до нея под завивката и да я целува за лека нощ по двете бузки и по нослето. Вик си даваше сметка, че я разглезва, но, от друга страна, чувствуваше, че е необходимо да компенсира твърде хладното отношение на майката. Зарови нос в мекото й вратле, после усмихнат вдигна глава.

— Татко, не може ли да направим пикника в кариерата?