Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Втренчих се в нея и не вярвах на ушите си. Струваше ми се невероятно, че именно тя, най-близкият ми човек на земята, не ме познава в това ми състояние.
— Аз съм безсмъртен, Арсиное — казах й. — Аз, Турмс, съм приел посвещение от мълнията. Слънцето и луната се съревновават за мен, но самият аз не съм обвързан с никой земен бог или богиня.
Арсиное поклати със съжаление глава и ме хвана за ръката. Опитвайки се да ме успокои, тя каза:
— О, колко детински и суетни са мислите ти, Турмс! Познавам те по-добре, отколкото самият ти познаваш себе си. Или морето те е замаяло, както замая Дорией, или бълнуваш от завист към него. Разбира се, още от самото начало ти се ядосваше за това, че разбирам тайнствата на богинята. Искаше ти се на всяка цена да бъдеш равноправен с мен, Турмс. Но аз съм по-силна от теб. Понеже съм жена, аз съм по-силна от теб, макар че ти никога няма да го разбереш.
Тъй като ме държеше за ръка и изпитваше съжаление към мен, аз усетих, че силата ме напуска. Усетих как душата ми се изпълва със съмнение. Седнах отново и оклюмах глава. Ето такъв ме обичаше Арсиное. Тя коленичи пред мен и ме прегърна.
— Напразно изпитваш завист, Турмс — подкачи ме тя. — Разбира се, че Дорией е по-способен от теб, защото знае точно какво иска. А ти не знаеш какво искаш. Но тъй много те обичам, о, Турмс, че наистина понякога мислех колко хубаво би било да споделя с теб радостите на обикновения живот. Да те последвам там, където ме поведеш… Когато разбрах, че чакам дете от теб, още повече замечтах за някаква сигурност. За малка къща с лоза и маслинови дръвчета наоколо. За няколко козички и една-две крави в двора… Разбери, за жената сигурността, безопасността в живота й е най-важното нещо. Ти само се присмиваш на земните блага, макар аз да бих могла да се задоволя и със съвсем скромен, но уреден живот. Но ти, Турмс, ти нямаш никаква цел в живота!
— Единственото, което всъщност желаеш, са украшения и красиви дрехи — заспорих аз умърлушен. — Необходима ти е власт само за да можеш да задоволиш всичките си капризи и да въртиш на пръста си всички мъже около себе си. Каквото и да ти набавя, няма да се задоволиш, а ще искаш още и още… Ти си ненаситна, Арсиное!
Тя обхвана отново с длани лицето ми и започна пак да ме целува, въпреки че се противях.
— Може би си прав — каза Арсиное и сви кокетно рамене. — Приеми ме такава, каквато съм, или ме остави на мира. Трябва да мисля и за бъдещето на детето си. Необходима ми е сигурност и сама ще си я създам, щом ти не можеш да ми я дадеш.
Тя бе победителката в спора ни, а аз усетих как душата ми се изпълва с горчивина под пълната луна на Панорм, в храма на богинята. Арсиное ме накара да се почувствам смъртен сред смъртните. Не можех да се откажа от нея, макар самото й докосване да се бе превърнало в страдание за мен.
2.
На следващия ден Дорией строи фокейците за придвижване по суша, което според него трябвало да ги ободри и да им помогне да възстановят силите си след дългото морско плаване. Независимо, че се бяхме появили съвсем неотдавна в Панорм, славата на красавеца воин вече се беше разнесла из града. Преди да тръгне на поход, Дорией извърши жертвоприношение на централния площад пред тълпите местни жители, които го наблюдаваха мълчаливо и с благоговение. „Той е една глава по-висок от всички нас, той е неуязвим и равен на боговете!“, дочуваше се шепот.
Когато жертвата беше извършена, Дорией извика:
— Всички на път!
Без дори да се обръща назад, той напусна града в пълни бойни доспехи, въпреки непоносимия пек. Ние, останалите „триста“, както ни наричаше Дорией, вървяхме в колона след него. В края на дългата върволица от воини крачеше Дионисий с камшика в ръка. Всичко, което беше останало от съкровищата ни, беше натоварено на мулета и магарета. По-голямата част от трофеите обаче беше безвъзвратно загубена заедно с петдесетвеслените кораби. Когато навлязохме във вътрешността на равнината, с учудване осъзнахме, че към нас се бяха присъединили много мъже от Панорм. А привечер, щом достигнахме възвишенията, следваха ни вече и стотици пастири и селяни, които дори бяха успели да се въоръжат с каквото им попадне.
Построихме си лагер и скоро по полегатите склонове на хълмовете заблестяха огньовете ни. Изглеждаше, сякаш повечето жители на Панорм и околностите му се бяха вдигнали срещу Сегеста. Но още на третия ден от мъчителния поход непривикналите да се придвижват пеша фокейци започнаха да се оплакват от умора и да показват един на друг изранените си стъпала. Тогава Дорией се обърна към тях със следните думи: