Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Дорией ги попита дали искат да се присъединят към него и да встъпят в открит бой със сегестяните. Но сиканите поклатиха глави и казаха, че са свикнали да се бият само в горите и не смеят да се появят из равнината около Сегеста, тъй като се боят извънредно много от конете и злите кучета, с които беше прочут града. Обещаха обаче да наблюдават хода на битката откъм храсталаците и да поддържат бойния дух на воините на Дорией с думкане на тъпани, изработени от дървесна кора и кожа.
Дорией се вгледа внимателно в лицата им, след което се обърна радостно към мен:
— Ето, сиканите сякаш са създадени за бъдещи илоти на царството ми. По-добри от тях не бих могъл дори да си представя. В моята Сегеста юношите няма да бъдат мамини синчета, а ще имат правото да се наричат мъже чак когато убият първия си сикан. Но нека това да си остане между нас — няма защо тези диваци да научават предварително съдбата си.
Придвижвахме се все по-напред и все по-често от горите се появяваха сикани и викаха, гледайки с възхищение Дорией: „Еркле, Еркле!“ Жителите на Панорм бяха наистина удивени и повтаряха как никога не са и предполагали, че в близост до тях живеят толкова много сикани. Сиканите бяха плахи, когато не се намираха под прикритието на гората, и не се показваха дори за да търгуват, а оставяха стоките си на определени места, които се знаеха от продавачите. Същите им връщаха в замяна друга, предварително уговорена стока.
Най-сетне пред погледа ни се ширнаха плодородните полета на Сегеста с надгробните камъни, олтари и паметници. Дорией ни заповяда да не тъпчем посевите, тъй като ги смяташе вече за своя собственост. Наоколо нямаше жива душа и ние побързахме да се скрием зад градските стени. До паметния камък на някой си съмнителен Филип Дорией се спря и каза:
— Тук ще се бием, за да умилостивим духа на баща ми.
В далечината по самите градски стени подтичваха хора, които изглеждаха развълнувани. Когато ги видя, Дорией заповяда да забием с тъпаните, за да не излезе подло нападението ни. След това изпрати вестител в Сегеста и заяви чрез него наследствените си права, като същевременно призова царя на Сегеста на бой. Направихме си лагер до градските стени в съседство с паметния камък на Филип, за който Дорией беше убеден, че е на баща му, и се заехме да ядем и да пием. За съжаление бяхме изпотъпкали част от посевите, тъй като бяхме около две хиляди души, ако се броят и сиканите, които се криеха зад нас.
Стори ми че, че сегестяните не бяха кой знае колко възмутени от исканията на Дорией, но потъпкването на нивите беше огромна обида за тях. Щом видяха похабените си посеви, те разбраха, че няма да избягнат битката. Царят им заповяда да се съберат всички знатни юноши и атлети и да се впрегнат за бой колесниците, които от десетки години насам се използваха единствено за спортни състезания. Този цар нямаше по-голяма власт, отколкото някой жрец в йонийски град, но короната на бога куче, на когото се кланяха в Сегеста и която той носеше, го задължаваше по свой си особен начин. Беше длъжен например в случай на война да застава начело на войската си. По-късно разбрахме, че царят на Сегеста изобщо не искал да поведе войската си в бой с нас и дори свалил короната си и я предложил на всеки, готов да я поеме, но смелчак така и не се намерил. Вероятно знатните земевладелци в Сегеста разбираха добре, че не са особено обични на простолюдието и в подходящ момент хората могат да ги ударят в гръб, тъй че за тях беше по-безопасно да излязат отвъд стените на града си и да приемат бой на открито.
Те пиха вино и принесоха жертва на подземните богове, за да ги подкрепят с храброст и да ги научат да приемат смъртта от ръката на врага със спокойствие и дори с радост, ако се стигне дотам. След това изведоха от къщичката до храма свещеното куче и го взеха със себе си — както него, така и много други бойни песове. Намериха дори време да се намажат с благовонни масла и да се облекат в най-скъпоценните си дрехи.
Когато най-накрая бяха готови да влязат в бой, градските врати се разтвориха широко и от тях започнаха да излизат една след друга бойни колесници, които се строиха в една линия, защитавайки входа към града. Цялото това зрелище беше наистина изумително. Преброихме двадесет и осем колесници. Три от тях бяха с впряг от четири коня всяка, а останалите — с впряг от два коня. Главите на благородните животни бяха украсени с пера, а юздите и сбруите им бяха посребрени и позлатени и блестяха на слънцето. Сегестяните имаха пълно право да се гордеят с конете си и не напразно се хвалеха, че биха победили с лекота гърците в надбягвания с колесници, ако, разбира се, гърците им позволяха да участват заедно с тях на подобни състезания. Но гърците не изпитваха никакво желание да канят елимите на хиподрумите си.