Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Тя хвърли бърз поглед към Велас и видя, че другият мъж го е притиснал по същия начин. За околните сигурно представляваха мила компания, заета с мирна беседа.
— Благодаря, докторе — високо каза мъжът до нея. — Къщата е ей натам. Много сме ви благодарни.
Тя тръгна нататък, накъдето й посочиха. Ножът през цялото време я бодеше в ребрата. Видя, че Велас е пребледнял, но знаеше, че не е от страх, а от гняв. У тези мъже имаше нещо, което подсказваше, че са способни на убийство, ако трябва дори насред улицата.
Стигнаха до някаква врата, единият мъж я отключи и влязоха. Мъжът заключи, като продължаваше да държи ножа опрян във Велас, и пусна ключа в кесията на пояса си.
Бяха във вътрешен двор, в който нямаше жива душа. Прозорците на къщата отсреща бяха със затворени кепенци. В двора имаше празен фонтан, пълен с опадали листа. Статуята в средата му беше без глава, с отчупена ръка. Изглежда, никой не беше влизал тук от доста време. Джехане беше минавала покрай тази врата десетки пъти, но никога не беше допускала, че тя може да се превърне в клопка, в която да загуби живота си.
— Това може да ви струва живота — каза тя. — Сигурно знаете, че съм лекар в двора на цар Бадир.
— Благодаря за сведението — отвърна първият мъж. — Ако не беше така, щяхме да си имаме главоболия.
Гласът му беше сух и ясен, без никакъв акцент. Беше ашарит, търговец или преоблечен като такъв. Същото важеше и за другия. Дрехите им бяха скъпи, от единия лъхаше на скъп парфюм. Ръцете и ноктите им бяха чисти. Това не бяха пройдохи от кръчмите, а дори и да бяха, някой се беше постарал да прикрие този факт. Джехане си пое дълбоко дъх. Устата й беше пресъхнала. Усещаше, че краката й треперят, и се надяваше двамата мъже да не са го забелязали. А после видя, че по дрехата на Велас под отметнатия плащ има кръв, и треперенето внезапно спря.
Вторият мъж, по-висок и по-едър от спътника си, спокойно каза:
— Ще оставим слугата ти тук, но първо ще го вържем и ще му запушим устата. След като го съблечем. Тук не идва никой. Огледай се и ще се убедиш. Никой няма да знае къде е. Ако не се върнем да го освободим, ще умре от студ. Разбра ли какво ти казах?
Джехане го гледаше с презрение, зад което се опитваше да прикрие страха си, и мълчеше. В очите на мъжа за миг се мярна насмешка. Той направи рязко движение и Велас изохка. Този път едва ли беше само драскотина.
— Следващия път му отговори, когато те пита — миролюбиво каза първият мъж. — Много е обидчив.
— Разбрах — отвърна Джехане през зъби.
— Чудесно! — възкликна мъжът, с рязко движение смъкна плаща от раменете на Велас и го хвърли на земята.
— Събличай се! — нареди той. — Всичко!
Велас гледаше колебливо Джехане.
— Имаме и други начини да направим това, което сте намислили — каза първият мъж, — дори ако трябва да ви убием. Никак няма да ни е трудно, повярвайте ми. Сваляй дрехите, киндатска мършо. Веднага!
Гнусното оскърбление прозвуча още по-зловещо заради спокойствието, с което беше изречено.
Джехане си спомни за Сореника. За онези, които бяха умрели там тази есен — изгорени, обезглавени мъже и жени, съсечени малки деца… След онзи първи вестоносец имаше и други и историята звучеше все по-страшно. Имаше ли значение, че ще умрат още двама? Нима бог и сестрите му се интересуваха от това?
Велас започна да се съблича. Лицето му беше безизразно. Вторият мъж направи няколко крачки към фонтана и измъкна отнякъде навито въже и парче плат. Отново започна да ръми. Беше много студено. Джехане се опита да си представи колко време би могъл да оцелее човек, разсъблечен и овързан на студената земя.
— Какво искате от мене? — попита тя против волята си. Вече беше наистина уплашена.
— Търпение, докторке. — Гласът на похитителя й беше почти ласкав, но ножът си оставаше там, където беше. — Първо да се оправим със закрилника ти.
Накараха Велас да свали дори долните си дрехи. Разсъблечен, той изглеждаше още по-дребен и стар. Вързаха ръцете и краката му, завързаха и устата му, а после по-едрият мъж го вдигна и го пусна на дъното на фонтана. Джехане примигна. Мокрите камъни сигурно бяха студени като лед. Велас мълчеше. И да искаше, вече не можеше нито да протестира, нито да се моли. Лежеше безпомощно по гръб с очи, впити в нейните, но и сега в тях нямаше страх, а само изгаряща ярост.
Велас беше несломим и това й вдъхна кураж.
— Още веднъж ви питам — каза тя. — Какво искате?