Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Дали дорестата кобила била дотолкова запозната с различните оттенъци в гласа на Том, че да разбира думите му, или проумявала, че ще й е по-студено, ако стои, отколкото ако върви — това естествено не мога да кажа. Мога обаче да кажа, че едва-що Том си свършил приказката и тя наострила уши и хукнала напред с бързина, която карала глиненосивата двуколка да дрънчи тъй, щото бихте могли да си помислите, че червените й спици до една ще изхвръкнат и ще се разпилеят из тревата на Малбъроуските ридове; дори и Том, колкото и добре да владеел камшика, пак не успял нито да задържи, нито да укроти нейния бяг, докато най-после тя не се спряла по своя собствена воля пред едно крайпътно ханче от дясната страна на друма, на около четвърт миля преди свършека на ридовете.

Том хвърлил бърз поглед към горния етаж на къщата, докато подавал поводите на коняря и затъквал камшика си на капрата. Стара и особена била постройката, покрита с някакъв вид шинди с напречни греди, врязани, тъй да се каже, между тях; с еркерни прозорци, които се издавали напред почти над целия път, и с ниска врата с тъмен ходник и две стръмни, слизащи надолу стъпала вместо модните напоследък възлизащи постепенно нагоре стълби. Но все пак странноприемницата изглеждала приветлива, защото весела силна светлина излизала от решетъчния прозорец и хвърляйки ярък лъч през друма, озарявала чак живия плет на отвъдната страна; а от съседния прозорец проблясвала червена мъждукаща виделина, която едва се долавяла в един миг, а после силно засилвала през спуснатите пердета и подсказвала, че вътре гори буен огън. Преценявайки тези предварителни указания с вещото око на търговски пътник, Том скочил от двуколката дотолкова пъргаво, колкото му позволявали премръзналите крайници, и влязъл в странноприемницата.

Не минали и пет минути и Том се бил вече разположил в стаята срещу столовата — точно тази стая, в която предположил, че гори огън, — седнал край буйно пламтящия огън, напален от един бушел въглища и дърва, равностойни на около шест къпинови храста; горивото запълвало камината до половина, искряло и пращяло със звуци, що биха стоплили сърцето на всеки човек. Било уютно и приятно, но това не било всичко — гиздаво облечена девойка, с красиви очи и стройни крачета, постилала чиста, снежнобяла покривка върху масата; и в същото време, както си седял по чехли, с крака върху решетката пред огъня, с гръб към отворената врата, Том видял очарователна гледка, отразена в огледалото над камината: тезгяха, с възхитителните редици зелени бутилки със златни етикети, буркани с туршия и друга зимовина, разни видове сирена и бутове шунка и печено говеждо, подредени върху полици по най-привлекателен и съблазнителен начин. Да, това също било приятно, но дори то не било всичко — защото край тезгяха, до възможно най-хубавата масичка, придърпана съвсем близо до възможно най-ярко горящата каминка, седяла и пиела чай пълничка вдовица, на възраст около четиридесет и осем или някъде нататък, с приятно като самите вкусотии по тезгяха лице и нямало съмнение, че тя била стопанката на заведението и върховната владетелка на всички тия примамливи блага. Едно само засенчвало красотата на цялата картина: един мъж — много висок мъж — с кафяв жакет с лъскави копчета, с черни бакенбарди и черна къдрава коса; той седял до масичката и пиел чай заедно с вдовицата и без да е необходимо особено голямо ясновидство, можело да се разбере, че я увещавал да престане да бъде вдовица и да го удостои с изключителното право да се разположи в тази странноприемница завинаги, през всичките останали години на своя земен живот.