Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Котката се намираше на седалката до него, напъхана в плътна пазарска чанта с двойни стени. Горната част на чантата бе стегната здраво с дебела връв. Животното сънливо мъркаше, докато Халстън го слагаше вътре, и в момента продължаваше да издава същите звуци. Навярно усещаше, че убиецът го харесва, и се чувстваше като у дома си с него. Все пак и двамата бяха единаци.
Странна поръчка за убийство, помисли си Халстън, и сам се изненада от мисълта, че възприема задачата по този начин. Може би най-странното в цялата работа беше, че всъщност харесваше котката и усещаше някаква близост между себе си и нея. След като бе успяла да се избави от трима дъртофелници, значи в нея наистина имаше някаква сила… особено в случая с Гейдж, който я водеше на среща с ветеринар, за да я напъхат в миниатюрна газова камера с размерите на микровълнова печка. Той действително изпитваше някаква симпатия към пухкавото животинче, ала това нямаше да му попречи да изпълни поетия ангажимент. Обаче щеше да се постарае да го убие максимално бързо и професионално. Ще спре колата в края на някое от заснежените царевични поля, ще извади котарака от чантата, ще го погали, докато се успокои напълно, след което ще строши шията му и ще отреже опашката, за да я занесе на стареца. „А после — каза си той — ще погреба тялото, както се полага, за да го запазя от лешоядите. Не мога да я спася от червеите, но поне скитащите псета няма да ръфат плътта й…“
В същия миг, докато размишляваше над тези въпроси в колата, която се носеше като тъмносин призрак в ноемврийската нощ, котката неочаквано изникна пред него на арматурното табло. Черно-бялата й муцуна бе обърната към него, опашката й бе вирната арогантно, а устата й, както се стори на убиеца, бе разкривена в хищна усмивка.
— Мамка му! — изръмжа Халстън и хвърли светкавичен поглед надясно. В подсилената двойна стена на пазарската чанта бе изгризана голяма дупка. Отново погледна напред, към пътя, и видя как котката вдига лапа и замахва към лицето му. Ноктите й одраскаха челото му. Той се отдръпна рязко назад… и чу как широките гуми на плимута засвистяха по асфалта.
Мъжът стовари юмрука си върху животното, което му пречеше да вижда пътя. То изсъска злобно и изви гръбнак, ала не помръдна от мястото си. Тогава Халстън замахна, за да го удари отново, ала вместо да отскочи встрани, котаракът се изстреля мълниеносно към лицето му.
„Гейдж — помисли си той. — Също като с Гейдж…“
Кракът му натисна спирачката. Черно-бялата твар беше върху главата му, коремът й му пречеше да вижда, а ноктите й се забиваха все по-дълбоко в усилията й да я задържат върху косата му. Ръцете му продължаваха да стискат волана с някаква мрачна решимост. Халстън отново удари котката, после още веднъж и още веднъж… Изведнъж шосето пред него изчезна и колата хлътна в канавката, подскачайки на мощните си амортисьори. В следващия момент тялото му внезапно бе запратено напред от мощен удар и предпазният му колан рязко се обтегна. Последното нещо, което се запечата в съзнанието му, бе дивият, нечовешки вой на жена, крещяща от адска болка или разтърсващ оргазъм.
Въпреки всичко Халстън успя да намери сили за още един удар, но юмрукът му само се плъзна по гъвкавите котешки мускули.
Последвалият сблъсък бе толкова мощен, че съзнанието му потъна в непрогледен мрак.
Луната се снижаваше към хоризонта. До изгрева оставаше около час.
Плимутът лежеше в обрасъл с ниски храсти овраг. В радиаторната му решетка се бе заплела бодлива тел. Капакът на двигателя се бе отворил и от спукания радиатор се издигаха тънки струйки пара, които се смесваха с мъглата.
Не усещаше краката си.
Мъжът погледна надолу и видя, че предницата на колата е напълно смачкана от удара. Задната част на нахлулия в купето двигател беше премазала краката му, приковавайки го към седалката подобно на насекомо в хербарий.
Някъде в далечината проехтя крясъкът на връхлитащ върху плячката си бухал.
А в купето, съвсем близо до него, се разнесе равномерно котешко мъркане.
Погледна към котката и му се стори, че тя му се усмихва, също като Чеширския котарак в Страната на чудесата.
Докато я наблюдаваше, тя се надигна, изви гръбнак и се протегна. В следващия миг със страшната гъвкавост на хищник се изстреля към рамото му. Халстън се опита да вдигне ръце, за да я отблъсне.
Ръцете му не помръднаха.