Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
се, че мечките могат да бъдат заблудени така.
Този звяр не беше заблуден. Седна назад на бутовете си и ме загледа с лукави, присвити очи, като че се опитваше да реши каква съм на вкус. Ярост гореше в погледа му, сякаш срещу мен стоеше лъв с тръни, завинаги забити в четирите му лапи.
Задържах дъха си. „Яж глигана! - пожелах си. - Аз съм жилава, а не крехък свински корем.“
Той извърна тялото си от глигана към мен, напълно забравяйки плячката си. Мамка му, мамка му, мамка му!
Вече аз бях неговата мишена.
Без никакво предупреждение той се изправи на четири крака и се затича към мен. Беше неестествено бърз. Измъкнах непохватно кинжала от канията и се свих, сърцето ми удряше в гърдите.
- СПРИ НА МЯСТО! - Гласът излезе от мен, насищайки въздуха, отеквайки с хиляди гласове. Беше могъщ, феноменален, всяващ страх. Не можех да повярвам, че аз съм издала такъв звук. Баронс щеше да е толкова горд. - ОСТАВИ МЕ НА МИРА! - изревах. - ТИ НЯМА ДА МЕ НАРАНИШ!
Чудовището продължи незасегнато от Гласа.
Подготвих се за удара. Нямаше да се дам без бой. Ако останеше на четири крака, аз щях да се завъртя, да атакувам очите му с кинжала си и с това, което беше останало от ноктите ми. Може би мъжките му части. Каквото трябваше, за да оцелея.
На около два метра ужасяващото нещо спря толкова рязко, че изрови земята с ноктите си. Чимове полетяха, едва не уцелиха главата ми. Жълтите му очи се присвиха до цепки и то се озъби.
Беше толкова близо до мен, че усещах повея от горещия му дъх, миризмата на прясна, топла кръв по него. Зяпнах го диво. Имаше вертикални зеници, които се разширяваха и свиваха в странните му жълти очи. Беше настръхнало от ярост, гърдите му се повдигаха от къси бързи вдишвания, докато ръмжеше непрестанно.
Прехвърли тежестта си напред, разтърси глава и хлопна със зъби. Плюнка и кръв ме опръскаха.
Присвих се, но не посмях да ги обърша.
Внезапно звярът се раздвижи с толкова гладка мускулеста грация, че за един миг ми се стори... странно красив. Беше роден екзекутор. Беше в стихията си. Могъщо животно, простичко устроено. Имаше няколко цели в живота. Беше родено и отгледано да убива, да побеждава, да се възпроизвежда, да оцелява. В този един странен миг почти му завидях.
Започна да обикаля около мен, ноктестите му ръце и крака изтръгваха туфи трева и пръст, отмяташе глава, жълтите очи горяха кръвожадно.
Аз се въртях заедно с него, без да свалям очи от лицето му. Взирах се в този убийствен поглед, сякаш можех да държа звяра настрана, единствено отказвайки да бъда сплашена. Това дали не беше някакъв предубийствен ритуал? Не беше действал така с глигана.
Спря, килна глава настрани, вдигна чудовищното си лице и... подуши в моята посока.
Какво правеше, по дяволите? Задържах дъха си, надявайки се да му мириша на нещо неядливо. Зъбите, Боже, тези зъби бяха дълги колкото пръстите ми!
Изглежда не му хареса това, което подуши. Миризмата явно го ядоса още повече. Изръмжа ниско и продължително, а после скочи без предупреждение.
Стиснала кинжала в ръка, аз останах на място. Нашите действия ни определят. Щях или да живея, или да умра, борейки се.
Но не получих възможност да се боря.
В последната секунда чудовището изрева и се извъртя във въздуха.
Видях само едно движещо се размазано петно. В един момент скачаше право към мен, в следващия скубеше тревата, тичайки обратно към глигана. Докато гледах, то заби зъби в плътта на плячката си. С яростно разтърсване на главата разпра глигана и започна да яде, костите хрущяха, хрущялите изскачаха.
За миг не можех да помръдна. Толкова треперех, че не бях сигурна дали краката ми ще ме държат. Бях твърде ужасена, за да се зароди у мен някаква мисъл. Постепенно подвижността ми се върна на крилата на адреналина.
Хукнах напред, грабнах телефона от земята и побягнах като от ада.
Трийсет и пет
След известно време седях на една поляна с висока трева и дървета с бяла кора, облегната на един дънер, опитвайки се да си върна контрола над ситуацията. Беше ми нужен почти половин час, за да спра да треперя. Исках да избягам, колкото можех по-далеч от ужасяващото чудовище, но проклетите камъни ми трябваха.
Този ден изобщо не се беше развил, както очаквах. Беше ми трудно да приема къде съм и какво става с мен.
Следобедът ми бе започнал с ясен план: бях влязла в Среброто с напълно разумното очакване (о, Боже, това показваше или колко изкривен е станал моят свят, или пък какво?) да изляза от другата страна в собствената ми дневна, в собствения ми свят, където или щях да спася родителите си от злите лапи на ЛГ с помощта на Баронс, или щях да умра, докато се опитвах да го сторя.