Търсенето на скритата истина

За миг не бях сигурна дали беше „моето" чудовище. Беше потъмняло като хамелеон от тъмносиво до черно, а очите му вече бяха кървавочервени. Можех да го сбъркам с нещо друго, да го взема за далечен братовчед на чудовището, което преследвах, но с изключение на торбичката с камъните, вързана на задните му рога.

То се озъби на светлините. Зъбите му блеснаха - дълги, абаносови.

Потреперих. Изглеждаше още по-смъртоносно отколкото преди.

Изключих предната лампа и то свали ръка.

Сега какво? Защо се беше върнало? Изглеждаше, като че не иска да го следвам, но когато го бях изгубила, бе обиколило зад мен. Нищо в него нямаше смисъл. Дали накрая нямаше да се умори торбичката да го удря по тила на всяка стъпка и да я хвърли? Защо още носеше моя пуловер? Как щях да преживея нощта? Дали щеше да ме убие в

съня ми? Ако приемех, че успея да се отпусна достатъчно, за да заспя.

Ако не то, дали нещо друго нямаше да ме убие? Какви бяха бродещите нощем животни тук? От какво трябваше да се страхувам? Къде бих се осмелила да се опитам да спя? На дърво?

Умирах от глад. Бях изтощена и напълно изчерпана откъм идеи.

Чудовището изръмжа и побягна от сенките, като мина едва на няколко стъпки от мен и се отправи към реката. Смразена от това близко разминаване с него, се сковах, гледайки как камъните ми си отиват с подскоци.

Дали след ден или два щях да съм толкова отчаяна, уморена и ядосана, че да се опитам да сграбча главата на нещото и да си ги измъкна от него? Ако минеха достатъчно дни, без да се опита да ме убие, можех да видя себе си как се отчайвам достатъчно, че да рискувам.

Чудовището спря на покритата с мъх тераса близо до реката и погледна назад към мен. Погледна към терасата и пак към мен. И отново, и отново, и отново.

То може да не ме разбираше, но аз го разбрах. Поради някаква причина искаше да отида на тази тераса.

Обмислих възможностите си. Отне ми цяла секунда. Ако не отидех, какво би ми направило? Имаше ли друго място, на което да ида? Слезнах надолу до терасата. Когато вече бях там, то скочи към мен и ме подкара с щракане на челюстите си към центъра и.

Тогава, докато гледах шокирана и удивена, то уринира в кръг около мен.

Когато свърши, скочи гладко в нощта и изчезна.

Стоях в центъра на кръга от урина, която все още вдигаше пара от земята, и просветлението бавно ме осени.

Чудовището беше маркирало земята около мен със своята миризма, за да прогони по-дребните заплахи, а бях готова да се обзаложа, че повечето заплахи на този свят бяха по-дребни.

Вцепенена от така протеклите събития през този ден, изтощена от страх и физически усилия, седнах долу, измъкнах остатъка от протеиновата закуска, направих си възглавница от палтото, после се протегнах на терасата, сложих МакОреола до себе си и го оставих да свети.