Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
Още на два пъти се промъквах до поляната, за да проверя. И двата пъти то си ядеше и не показваше признаци, че ще спре.
Върнах се до моето дърво, където гледах как слънцето се влачи по небето. Денят се затопляше. Съблякох палтото, пуловера и плетената блуза. Направих въже от блузата, закрепих МакОреола в нея и ги завързах на тояжка като скитник.
Прекарах времето си в тревоги за мама и тате, опитвах се да убедя сама себе си, че Баронс ги е спасил; после се тревожех за Дани, която беше в манастира, и за това какви прибързани решения може да вземе, когато не съм до нея и не я държа под око; за Крисчън и за това къде беше изчезнал, като се надявах да е намерил храна, защото така и не успях да му дам една от протеиновите закуски; и дори за В'лане -за това, че изчезна и не се появи повече.
Не можех да измисля и едно нещо, заради което да се тревожа за Баронс.
Размишлявах за живота, опитвах се да видя някакъв смисъл в него, чудех се как съм могла дори да израсна, вярвайки, че светът е нормално, обезопасено, подредено място. Тъкмо щях да се вдигна, за да проверя камъните за четвърти път, когато чух изпукване на вейка. Главата ми се завъртя рязко.
Чудовището беше клекнало на четири крака на не повече от шест метра от мен. Взираше се през високата трева, главата му беше присвита ниско, а жълтите очи проблясваха. Дали беше свършило с глигана и вече си точеше зъбите за мен?
Грабнах тоягата и палтото си и се стрелнах нагоре по дървото толкова бързо, че май и аз изкопах чимове от земята. Със сърце в гърлото, прелитах от клон на клон.
Мразя височините толкова, колкото мразя и затворените пространства, но по средата на пътя нагоре се принудих да спра и да погледна надолу. Можеше ли чудовището да се катери? Нямаше вид да е способно с неговите, както бях преценила, двеста килограма мускули, плюс всички тези нокти, но в този свят кой можеше да знае със сигурност? Особено предвид странния, плавен начин, по който се движеше?
Стоеше под дървото на четири крака и разкъсваше тревата там, където бях седяла.
Докато го гледах, намери пуловера ми. Продупчи го с дългите си нокти и го вдигна до лицето си.
Ахнах. Пуловерът не беше единственото мое нещо, което чудовището притежаваше. Моята покрита с руни торбичка беше вързана на кожена каишка за задните му рога. Звярът беше взел камъните ми!
Когато най-после се махна (с моя пуловер, омотан около един от задните му крака), аз се смъкнах от дървото. След дълъг вътрешен спор със самата себе си, свих рамене и го последвах.
Бях вбесена от последния развой на събитията.
Защо проклетото нещо беше взело камъните ми и как с тези смъртоносни нокти беше успяло да върже торбичката за рогата си? Не беше ли проклетото връзване на възли нещо доста сложно за праисторически изглеждащ звяр? И каква беше тази работа с моя пуловер?
То усети, че го следвам, спря, обърна се и ме погледна.
Инстинктите ми крещяха да подвия опашка и отново да избягам, но ставаше нещо много странно. Звярът беше настръхнал от ярост, но не беше направил и една стъпка към мен.
- Това са моите камъни и ми трябват - опитах.
Дивите жълти очи се присвиха, без да мигат.
Посочих към рогата му.
- Торбичката. Моя е. Върни я!
Нищо. Нямаше нито знак, че ме разбира, нито нещо подобно на интелект в неговия поглед.
Посочих собствената си глава и имитирах как махам торбичката и я хвърлям. Имитирах и как отвързвам пуловера си от крака му, за да подсиля тезата си. Впуснах се в малка пантомима с много вариации по темата. Нищо. Усилията ми не дадоха повече резултати, отколкото би довело разпитването на Баронс.
Накрая, от чисто раздразнение, изиграх един танц само за да видя дали изобщо ще последва някаква реакция.
Звярът се надигна на задните си крака и започна да вие, разкривайки обезпокоителен брой зъби, после падна пак на четири крака и скочи към мен, после пак, и пак, спирайки рязко всеки път като куче на синджир.
Застанах напълно неподвижно.
Като че искаше да ме нападне, но по някаква причина не можеше.
Той също застана неподвижно, ръмжеше и ме гледаше внимателно с присвити очи.
След малко се обърна и се плъзна напред, мускули и лудост.
Въздъхнах и го последвах.
Той спря, обърна се и ми се озъби. Очевидно не му харесваше да го следвам. Жалко. Когато започна отново да се движи, аз изчаках няколко секунди, после поех след него, но на по-дискретно разстояние. Надявах се, че има леговище, в което ще отнесе камъните, и когато излезе отново на лов, можех да ги открадна от него.