Търсенето на скритата истина

Поради липса на друго, което да правя, аз изпръхтях в отговор и също тупнах с крак. Наежих се и му хвърлих смъртоносен поглед.

Мънистените очички се присвиха. Глиганът вдигна глава и подуши въздуха.

Дали се опитваше да надуши страх? Много жалко! Нямаше такъв от моя страна. Бях твърде ядосана, за да се страхувам.

Къде, по дяволите, бяха всички, когато имах нужда... О! Беше ми се случвало веднъж да мисля, че възможностите ми са се изчерпали, ала все още имах една.

Докато глиганът оценяваше потенциала ми на жертва, аз му се намръщих и оголих зъби, а междувременно плъзнах ръка под палтото си към задния джоб.

Измъкнах телефона. От него се изля вода. Щеше ли да работи? Изсумтях вътрешно. Все още очаквах нещата да функционират според разбираеми закони, докато клечах тук в седмото поред измерение, което бях посетила напоследък. Колко глупаво!

Отворих телефона и го оставих на земята.

Глиганът наведе глава, подготвяйки се да нападне.

Не посмях да вдигна телефона до ухото си. Натисках бутоните, както си лежеше там. Първо Баронс, после АНМСМ и накрая забранения АУ. Това определено се окачествяваше като умиране.

Чаках. Не знаех какво. Някакво чудо.

Предполагам, че съм се надявала използването на АУ да направи нещо, например магически да ме пренесе в безопасност в книжарницата. Или Баронс мигновено да се материализира и да ме спаси.

Чаках.

Нищо не се случи. Абсолютно нищо.

Бях сама.

Или така мислех.

Глиганът сведе глава заплашително. Загледах се с копнеж към торбичката на няколко метра зад него.

Той взе да бие с крака по земята и приклекна. Знаех какво означава това. Котките го правят, преди да се спуснат.

И аз сторих същото като него, издавайки дълбоко, яростно ръмжене. Чувствах се дълбоко разярена. Аз също приклекнах.

Той примигна с очички и изгрухтя дебело.

Аз също изгрухтях и зарих земята отново.

Безизходица.

Внезапно се видях отгоре.

Ето до това бях докарана: МакКайла Лейн-О'Конър, потомка на една от най-могъщите линии шийте зрящи, ОС детектор, Нул, някога При-я, сега имунизирана към почти цялото Фае обаяние, да не споменаваме притежаването на интересни способности за оздравяване, беше на земята на ръце и колене, мръсна, мокра, със силно очукан МакОреол на главата и опърлени ботуши, лице в лице с див глиган, без никакво оръжие, освен яростта, надеждата за по-добро бъдеще и решителността да оцелее. Шава със задник. Рие земята.

Усетих в мен да се събира, смях подобно на кихавица, и се опитах отчаяно да го потисна. Устните ми помръднаха. Очите ми се сбръчкаха. Носът ме засърбя и коремът ме заболя от порива да се изсмея.

Дадох воля на чувството. Просто всичко ми идваше твърде много. Седнах на пети и се засмях.

Глиганът се размърда неспокойно.

Станах, загледах се надолу към глигана и се разсмях още по-силно. Някак си нищо не беше толкова страшно, когато не си на колене.

- Майната ти! - казах му. - Искаш малко от мен?

Глиганът ме изгледа предпазливо и аз осъзнах, че не беше митично създание. Просто диво животно. Бях слушала много истории за хора в планините на Северна Джорджия, които се бяха измъквали от диви животни, прибягвайки до очевиден блъф или заплахи. Можех да предложа много от това.