Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
Дъвчех бавно, наслаждавайки се максимално на оскъдното си ястие, и слушах тихия рев на речните бързеи.
Изглеждаше, сякаш се бях уредила за през нощта.
Нямах големи очаквания, че сънят ще ме навести. Бях изгубила всичко. Бях заседнала в Сребрата. Камъните ми ги нямаше. Имаше смъртоносно чудовище, което събираше моите неща и пикаеше в кръгове около мен, а аз нямах представа какво да правя. Но очевидно тялото ми беше приключило за деня, защото заспах без спомен да съм довършила яденето си.
Скочих посред нощ, пулсът ми галопираше, без да мога да определя какво ме беше събудило. Загледах се нагоре през черните корони на дърветата към двете ярки луни, пълни на фона на синьо-черното небе, и взех да търся през откъслеците от съня ми.
Вървях по коридори в палат, който имаше безброй стаи. За разлика от сънищата за студеното място тук ми беше топло. Харесах палата с неговите безкрайни тераси, издигащи се над градини, пълни с нежни създания.
Усещах как ме привлича. Дали беше нещо в този свят? Дали беше Белият палат, който Ънсийли кралят е построил за своята наложница?
В далечината чух воя на вълци, които поздравяваха луните.
Претърколих се, завих се с палтото презглава и се опитах отново да заспя. Щеше да ми е нужна цялата енергия, за да се справя с утрешния ден и да оцелея на това място.
Нещо, намиращо се много по-близо, взе да вие в отговор на далечните вълци.
Изстрелях се от леглото ми от мъх, сграбчих кинжала си и скочих на крака.
Беше страшен звук. Звук, който бях чувала и преди в моя собствен свят, под гаража на „Книги и дреболии Баронс“.
Беше измъченият вой на нещо прокълнато, нещо отвъд изкуплението, нещо, толкова изгубено в отчаянието, че ми се дощя да продупча собствените си тъпанчета, за да не чуя никога вече подобен звук.
Вълците завиха.
Звярът им отговори. Не толкова отблизо този път. Отдалечаваше се.
Вълците завиха. Звярът им отговори. Още по-отдалеч.
Имаше ли нещо по-лошо от моето чудовище? Като онова нещо под гаража на Баронс?
Намръщих се. Това просто би било твърде голямо съвпадение.
Дали беше възможно „моето“ чудовище да е нещото от под гаража на Бароне?
- О, Боже! Дали АУ наистина беше проработило?
Не знам колко време бях слушала скръбния концерт с широко отворени очи и смразена кръв. Такава мъка, такава изолация, такава загуба се долавяха в плача на нещото. Каквото и да беше, аз скърбях за него. Никое живо създание не трябва да съществува в такава агония.
Когато вълците отново завиха, звярът не отговори.
Скоро след това чух ужасяващото скимтене на вълците, избивани един по един. Разтреперана, легнах отново, свих се на кълбо и покрих ушите си.
Събудих се призори, обградена от десетки гладни очи, които се взираха в мен от кръга урина.
Нямах представа какви бяха. Можех да видя само могъщи сенки, които се движеха, дебнеха, крачеха гладно в мрака отвъд светлината на моя МакОреол.
Не им харесваше миризмата на урината, но ме подушваха през нея и очевидно им миришех на храна. Докато гледах, един от мрачните силуети избута купчина листа и земя върху урината.
Другите започнаха да правят същото.
Черното чудовище с кървавочервените очи избухна от гората.
Не можех да видя в подробности боя. Моят МакОреол хвърляше твърде много блясък. Виждах единствено вихър от зъби и нокти. Чух яростно ръмжене, на което отговориха уплашено съскане и писъци на болка. Чух, че някои се пльосват в реката. Нещото се движеше нереално бързо, разкъсваше и сечеше през мрака със смъртоносна точност. Летяха парчета козина и плът.
Някои от животните се опитаха да бягат. Чудовището не им позволи. Усещах яростта му. То се наслаждаваше на убийството. Пируваше в него, потапяше се в кръв, чупеше кости с краката си.
Накрая затворих очи и спрях да се мъча да видя.
Когато най-сетне настана тишина, отворих очи.
Диви кървавочервени очи ме гледаха иззад купчина разкъсани тела.
Когато отново започна да уринира, се превъртях и скрих глава под палтото си.
Трийсет и шест
Станах веднага щом просветля, събрах нещата си и потърсих път между останките от осакатени тела, за да се измия в реката. Всичко, вкючително аз, беше опръскано с кръв.
Нагазих в плитчините, свих шепи и пих дълго, преди да се измия. Нуждаех се от вода, а тя течеше бърза и кристалночиста. Не можех да запаля огън, за да я кипна, но трябваше да повярвам, че след всичко, което бях преживяла, със сигурност ми беше отредена по-значима смърт, отколкото да ме покоси замърсена от паразити вода.