Търсенето на скритата истина

Как бих оцеляла аз два месеца? Как бих оцеляла две седмици?

Какво ставаше с родителите ми?

Натисках АУ на телефона си за стотен път и за стотен път нищо не се случи. Затворих очи и разтрих лицето си. Баронс се беше измъкнал оттук.

Как? Защо не ми беше казал, че е бил засмукан заедно с Крисчън? Защо бяха всички тези лъжи? Или както той би ги нарекъл -„пропуски“.

Отворих очи и проверих часовника си. Все още показваше един и четиринайсет. УФ! Свалих го и го натъпках в един джоб. Очевидно беше безполезен тук. Чаках чудовището да свърши с поглъщането на глигана, за да мога да си взема камъните. Мислех, че са минали поне час или два, но слънцето на небето изобщо не беше помръднало, откакто бях седнала, което значеше, че или усетът ми за време е силно изкривен, или дните тук са много по-дълги, отколкото съм свикнала.

Докато убивах време, прегледах възможностите си. Така както виждах нещата, имах три. След като си върнех камъните, можех: А) да започна да търся МПД, да рискувам да вляза в нея и да се надявам, че няма да ме впримчи в някоя пустиня като тази, в която беше заседнал Крисчън или Б) да използвам камъните и да се надявам, че съм наистина много далеч от Ънсийли затвора и че те ще ме пратят обратно в Залата на всички дни или на някое друго място с огледала, от които да избирам, или В) да остана точно където бях сега и да се надявам, че дори АУ да не работи тук, Баронс ще може да ме проследи по дамгата ми. И че чудовището ще се махне и ще намери да тероризира и да убива нещо друго. Иначе оставането ми в този район не би било дори възможност.

Баронс очевидно беше запознат със световете в мрежата Сребра, като се има предвид колко бързо се беше измъкнал. А това показваше, че изглежда е бил тук поне веднъж, преди да бъде засмукан заедно с Крисчън.

От всички перспективи тази да остана тук, на място, и да дам възможност на Баронс да ме проследи, изглеждаше най-разумната. Веднъж вече бях пренебрегнала способността му да ме спаси и не исках да повтарям същата грешка.

Беше му отнело четири дни да се измъкне.

Щях да му дам пет да ме намери. Но пет беше максимумът, който бих позволила, защото се боях, че може да започна да си мисля: „Да, но ако днес е денят, в който той дойде?“ Тогава ще ме е страх изобщо да си тръгна. Беше жизненоважно да вземам твърди решения и да се придържам към тях.

Така подкована, събрах смелост, изправих се и се придвижих безшумно до края на поляната, за да видя дали мога да си върна камъните.

Чудовището още ядеше. Спря, вдигна глава и подуши. В мен ли гледаше през дърветата?

Паднах на четири крака и се заоттеглях сантиметър по сантиметър. След като оставих прилично разстояние между нас, се изправих и изтичах до моето дърво.

Защо не ме беше убило? Защо беше спряло? Не ставах ли за ядене? Знаех, че животните понякога бяха бесни и убиваха само за да убиват. Никога преди не бях виждала такава ярост в очите на животно. Един от приятелите ми беше ухапан от бясно куче. Бях го видяла в клетката, преди да го приспят. Изглеждаше повече уплашено отколкото ядосано. У сивото чудовище нямаше и грам страх. У него нямаше нищо друго освен свирепост.