Търсенето на скритата истина

Но не съвсем. Защото в това място имаше нещо. Току-що го бях усетила, а никога преди не съм била в състояние да го почувствам. Може би в момента на раждането и в момента на умирането сме най-близо до чистотата. Може би това са единствените моменти, когато сме достатъчно неподвижни, за да усетим, че има нещо по-голямо от нас, което побеждава неопределеността, което винаги е било и винаги ще бъде. Нещо, което не може да бъде подхвърляно. Наречете го както искате! Знам само, че е божествено. И ми пука. Вече не ставаше въпрос за моята „зона на комфорт", а за моята истина.

Гледах как глиганът се измъква през полето. След няколко мига щеше да се отдалечи от торбичката с камъните и щях да си ги взема. Не че им се доверявах много. Но пак бяха по-добре от нищо, а се нуждаех от тях, за да затворя Книгата, когато се измъкнех оттук.

Тъкмо бях пристъпила напред, за да вдигна телефона, а после да отида за камъните, когато един огромен сив звяр внезапно избухна от нищото в мъгла от рога, зъби и нокти.

Препънах се назад.

Звярът се заби отстрани на глигана, впи зъби в гърлото му, стисна врата му, откъсна главата му и пръскайки кръв, свали плячката си между мен и торбичката.

Изръмжа, клекна над трупа на глигана и започна да яде.

Зяпнах, не смеех дори да дишам. Ако нещото се изправеше в цял ръст, а изглеждаше, сякаш би могло, щеше да е близо три метра. Имаше три чифта остри, извити рога, намиращи се на равно разстояние върху два костени гребена, които се спускаха от двете страни на главата му. Първият чифт беше при ушите му, вторият - по средата на черепа, а последният изникваше от тила и се извиваше надолу към гърба му. Кичури дълга черна коса висяха около праисторическото му лице с гривесто чело, изпъкнали кости и смъртоносни кучешки зъби. Ръцете и краката му бяха с малки ципи и дълги нокти. Кожата му беше тъмносива и гладка. Имаше масивни мускули и очевидно беше мъжкар.

Не го бях видяла, нито чула да идва.

Нямах намерение да се състезавам по ръмжене с него, нито да използвам новооткритото си умение в Гласа, което можеше да действа, а можеше и да не действа върху животни. Ако имах голям късмет, щях да се опитам да се измъкна тихо, без дори да ме забележи. Да блъфирам с глиган, беше едно. Глиганът беше просто животно, което може да се е пръкнало от генетичните кодове на земята. Нямах нужда от ДНК тестове, които да удостоверят, че този звяр не е.

Започнах да се изтеглям назад бавно, като едва повдигах крака от земята. Щях да се върна по-късно за телефона и за камъните.

Главата му се вдигна рязко и звярът погледна право в мен, имаше кръв по цялото му лице. Дотук с надеждата ми да се измъкна незабелязано.

Застанах съвършено неподвижна с един крак във въздуха. Зайчетата замръзват на място, за да надхитрят враговете. Предполага