Където злото властва

И отново този хрипкав смях. Сингсакер за пръв път чуваше как се смее Йенс Дале. Ако някой го бе попитал за това вчера, той по-скоро би отговорил, че академичен сухар като Дале едва ли е способен на нещо повече от строго премерена усмивка. И съвсем сигурно не на такъв смях. „Маскирал се е, но сега маската за пълноценност е паднала” - помисли си полицаят. И си спомни думите на Ватен: „Той просто е опустошен човек и това е всичко”.

- А сега следва основният въпрос: как ти ще посрещнеш смъртта? - попита Йенс Дале.

Едва сега Сингсакер забеляза скалпела в ръката му. Стана му ясно, че трябва да отвлича вниманието му с разговори.

- Запалил си къщата, в която си отраснал.

Дале се разсмя.

- Знам накъде биеш. Търсиш обяснения. Кога е започнало всичко? Как съм станал това, което съм? Може би е виновно нещастното ми детство? Бащата, който ме е биел? - сви рамене той. Палецът и показалецът му продължаваха да стискат скалпела. Съвсем неочаквано Дале свали маската си и я хвърли на пода. Лицето му бе обляно в пот. Стискаше плътно твърдите си устни.

- Нямам никакви обяснения за теб - доизказа се той.

След това се приближи плътно до Сингсакер, положи ръка на главата му, напипа с крайчетата на пръстите си белега и няколко пъти го погали. Усмихна се.

- Не ти ще надникнеш в мен, а аз - в теб - приближи скалпела до очите на Сингсакер той, поглъщайки с поглед поредната си жертва.

И дори сега на полицая се стори, че вижда в очите на побъркания убиец нещо, приличащо слабо на страдание. На практика в тях имаше нещо друго, досещаше се Сингсакер, но не знаеше какво по-точно е то.

Ножът, по-точно кинжалът, който се отличаваше от всичките останали ножове на свещеника Юханес по това, че не служеше за никаква хигиенна, хирургична и въобще практическа цел, а по-скоро бе смъртно опасна играчка, се заби акуратно между две от ребрата на Фелиша Стоун. Стигна до единия от белите й дробове и го прободе. Острието не стигна до сърцето й с някакъв си сантиметър. Също така кинжалът не преряза нито един от големите жизненоважни кръвоносни съдове.

Свестила се, тя първо усети само този кинжал. Не можеше по никакъв начин да разбере дали острието е горещо, или, обратното, ледено. Почти нищо друго не усещаше. След това чу гласове и нечовешки смях. Говореха на норвежки. Приглушеният глас звучеше странно, сякаш идваше отдалече, въпреки че ако се съдеше по останалите звуци, говорещият бе близо. Издаваше го тихото поскърцване на подовите дъски, което се предизвикваше от преместващо се в пространството тяло. Дори без да вдига глава, тя знаеше, че това е гласът на убиеца. „Само не мърдай излишно, Фелиша!” - каза си тя наум.

Първо Фелиша разтвори леко пръстите на дясната си ръка. Те запълзяха бавно нагоре по крачола й. Вдигаше ги все по-нагоре и по-нагоре. Най-сетне цялата й длан легна върху задника й. Оттам тя бавно, бавно се придвижи по гърба, докато не стигна до ножа. Опипа го, стараейки се да не вдига излишен шум. Гласът над нея изведнъж зазвуча по-силно, но говорещият продължаваше да гледа в друга посока. Сухожилията на дясната й ръка горяха, но трябваше да извърти до краен предел ръката си зад гърба си и да хване достатъчно здраво дръжката на кинжала. Издърпа го с едно дръпване, въпреки че знаеше колко опасно е това. Рискът да пререже оцелелите кръвоносни съдове или да предизвика кръвоизлив от раната, която бе запушена от ножа, беше голям. Тя обаче не се съмняваше, че в сравнение с онова, което й готвеше убиецът, всичко това са дреболии.