Където злото властва
- Автор: Бреке Йорген
- Серия: Odd Singsaker #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Изида
- ISBN: 9786197040357
- Переводчик: Калина Димитрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Където злото властва». Краткое содержание книги:
Ричмьнд, Вирджиния, САЩ, 2010 г.: Ефраим Бонд, директор на музея на Едгар Алан По, очаква резултати от ДНК-тест, който може да докаже, че е открил един от най-бруталните серийни убийци от пет века насам. Закъснял посетител обаче слага край на проучването и... на живота му.
Тронхайм, Норвегия, 2010 г.: По същия жесток начин е убита главната библиотекарка на библиотека „Гюнерус“, в сейфа на която се пазят уникални ръкописи. В хода на разследването е установено, че е изчезнала Книгата на Юханес, пергаментов ръкопис с изключителна културна стойност, но и съхранил смразяващи признания.
Сигурно трябваше да се отдръпне веднага, щом само бутна вратата и откри, че не е заключена. Вместо това обаче той влезе вътре и се приближи до покойника. И едва тогава разбра, че пред него все още нямаше покойник. Ватен се размърда. Сингсакер видя как се напрягат и отпускат подред оголените мускули, докато ръката на Ватен се повдигаше много бавно, за да го посочи. Имаше ли обвинение в този жест? Отвсякъде се процеждаше кръв. Тя се появяваше на капки на повърхността и се стичаше по тялото към ръцете или шията. След това струйките вече бързаха по кожата, по лицето и попиваха в черночервената коса. Тежки капки се откъсваха от слепналите кичури и падаха на пода, където вече се бе събрала голяма червена локва. Следователят обаче не забеляза обилни кръвоизливи. Нито един от големите кръвоносни съдове не бе разкъсан. Там, където кожата свършваше при гърлото, Сингсакер видя артерия, която се издуваше и спадаше, продължавайки да тласка неуморно намаляващата кръв.
Ватен отпусна мускулите на ръката си и тя отново увисна безпомощно. Устните му се размърдаха. Той шепнеше нещо, но Сингсакер не можеше да го чуе. Погледът на помътнелите очи бе насочен, без съмнение, към полицая. Сингсакер се приближи плътно до него и се отпусна на колене, така че лицата им се озоваха едно срещу друго. Стараеше се да гледа само лицето, на което все още имаше кожа. Внимателно постави ръка на тила на Ватен. Усети топлина и пот.
- Моля да ми простите - думите му се сториха безсмислени.
- Вината не е ваша, а негова - прошепна Ватен. Нещо бълбукаше в гърлото му. Сингсакер обаче бе толкова близо, че все пак го чу. Ватен дълго и силно кашля, преди да продължи.
- Обещайте ми едно нещо. Не го превръщайте в митично чудовище. Не му позволявайте да стане... знаменитост. Той просто е опустошен човек. И толкова... Незаслужаващ... за него да се снимат филми или да се пишат... книги. А на нас просто не ни е провървяло... че сме го срещнали.
Той говореше бавно, с дълги прекъсвания, сякаш след всяка точка започваше нов маратон.
- На вас ли? На вас с Гюн Брита ли?
- На нас с Хеда и Едвард.
- Семейството ви! Пак ли е той? - въпреки че попита, Сингсакер вече не се съмняваше. Вече бе разбрал какво не му даваше мира в случая с Ватен. Защо се чувстваше зле. Въпреки всичките противоречия и разминавалия в показанията Юн Ватен бе един от най-честните хора, които някога бе срещал. Бе имал нещастието да попадне под подозрение поради поредица от невероятни случайности. И все пак някъде в дъното на душата си Сингсакер винаги му бе вярвал. Сингсакер понечи да му каже това, но Ватен го изпревари.
- Обещайте ми още нещо - каза той.
- Какво?
Последното желание на Ватен бе неочаквано, но по свой си начин твърде смислено.
- Погрижете се за моето... колело. То... ми е подарък от Хеда, а аз го оставих... да се разкапва.
Слаба, мимолетна усмивка се плъзна по устните му. След това той се закашля. В ъгълчето на устата му се появи струйка кръв и се спусна по носа му. Сега той вече висеше съвсем неподвижно.
Сингсакер искаше да му каже нещо. Но какво? Че е повярвал на убиеца му, а не на него? Сингсакер се съмняваше и поради това седеше така тихо, както и Ватен, и просто гледаше лицето му. В очите на Ватен постепенно угасваха последните проблясъци на съзнанието. Той престана да диша. Дребните, почти незабележими движения, които отличават живия, но напълно отпуснат човек, от мъртвия, най-накрая престанаха напълно.
Сингсакер усещаше зад гърба си дъха на Фелиша.
- Уд, трябва да се махаме - прошепна тя. - Когато дойдохме, вратата бе отключена и ти знаеш какво означава това.