Небесносини грехове

Гледах през бинокъла към кола, паркирана в далечния край на паркинга за служители на „Цирка на прокълнатите". Натаниел беше прав, мъжете бяха същите, но сега седяха в голяма златиста Импала от 60-те или там някъде. Беше голяма, стара, но в добра форма.

Освен това беше и много различна от блестящия нов джип, който караха порано. Бяха се сменили, така че шофираше русия. През бинокъла ми изглеждаше по-млад под четирдесет, над двадесет и пет. Гладко обръснат, с черно поло и очила със сребристи рамки. Очите му бяха бледи, сиви или сивосини.

Тъмнокосият мъж беше сложил шапка с козирка и по-големи очила. Лицето му беше слабо, гладко обръснато с едра бенка в ъгъла на устата му. На такава й казват любовна бенка.

Гледах ги как седят там и се чудех защо поне не четяха вестник или не пиеха кафе, нещо, каквото и да е.

Бяха направили всичко, което се очакваше от тях, според „Наръчника за предотвратяване на престъпления на Каси"*. Бяха сменили колата. Бяха направили малки промени във външността си. И всичко това можеше да свърши работа, ако не седяха пред

„Цирка на прокълнатите", без да правят нищо. Без знанчение колко ти е добра маскировката, много малко хора седят в колите си рано сутрин, без да правят нищо. Ако беше вече тъмно можеше да паркират и да не бъдат забелязани толкова бързо, но по това време на деня, нямаше как да се скрият.

Боби Лий ми обясняваше подробности от „Наръчника", че и отгоре.

- Ако не бяха сменили колите и не бяха променили нищо по външността си, можеше да предположим, че не ги притеснява, ако ги забележиш. Или дори че искат да ги забележиш. Но са се постарали достатъчно, затова мисля че наистина се опитват да те следят.

Върнах му бинокъла.

- И защо ме следят?

- Обикновено, когато хора започнат да те следят, знаеш защо.

- Мислех че може да са Ренфийлди, работещи за Мюзет и компания, но не мисля че

Ренфийлдите биха си направили труда да променят така визията си.

Повечето от тях не са от най-интелигентните.

Боби Лий ми се ухили.

- Как можеш да си приятелка с толкова много кръвопийци и все пак да се отнасяштолкова презрително към тях?

Свих рамене и движението не беше грациозно. Никога не е било.

- Просто съм късметлийка предполагам.

Усмивката остана, но очите му започнаха да стават сериозни.

- Какво искаш да направим с тези двамата?

За секунда помислих че имаше предвид Ашър и Жан-Клод, после осъзнах че говореше за двамата в Импалата. Фактът че дори за секунда си мислех че има предвид нещо друго, показваше колко е зле концентрацията ми. Такава концентрация може да те убие в престрелка.

Поех си дъх дълбоко, после пак, изпуснах ги бавно, опитвайки се да прочистя главата си.

Трябваше да съм тук и сега, а не да се притеснявам за все поусложняващия ми се личен живот. Тук и сега, с въоръжени мъже и жени, на път да рискуват животите си, защото аз бях поискала да го направят. Може би двамата мъже в колата изобщо не бяха опасни, но не можехме да разчитаме на това. Трябваше да се държим все едно бяха. Нямаше проблем, ако грешахме. Но ако бяхме прави, трябваше да сме възможно най-подготвени. Не можех да се отърся от чувството за връхлитащо бедствие. Подледнах към високата фигура на Боби Лий.