Империя на бури

Елин изскочи на един тесен плаж в далечния край на острова, беше тичала дотук, за да кипне кръвта й, да заглуши мислите в главата си. Зад нея стъпките на Роуан бяха тихи като смъртта.

Само двамата се бяха срещнали с Ролф. Окървавен и мокър до кости, пиратският лорд ги беше приел в централната част на странноприемницата си, чието име вечно щеше да му напомня за кораба, който тя бе разбила.

– Какво се случи, мътните го взели? – попита я той.

А тя беше толкова уморена, така бясна, погнусена и отчаяна, че едва успя да свика обичайната си напереност.

– Когато си благословен от Мала, се случва контролът да ти се изплъзне.

– Да ти се изплъзне? Не знам за какво сте си говорили на долната палуба, вие, кръгли идиоти, но от моето място изглеждаше, че напълно си загубила проклетия си разсъдък и се каниш да нападнеш града ми.

Роуан, който се беше облегнал на ръба на близката маса, обясни:

– Магията е живо нещо. Когато потънеш толкова надълбоко в нея, е трудно да не забравиш кой си и какво целиш. Фактът, че кралицата ми успя да се опомни, преди да е станало твърде късно, е подвиг сам по себе си.

Ролф май не се впечатли особено.

– На мен пък ми се струва, че беше като малко момиченце, което си играеше с непосилна мощ, и единствено това, че принцът ти изскочи пред теб, те възпря да изтребиш народа ми.

Елин затвори очи за миг и споменът за Роуан пред юмрука й, зареден с лунен огън, проблесна в съзнанието й. Щом ги отвори, остави суровата увереност в твърдението му да замръзне и да се вкамени.

– А на мен ми се струва – отвърна тя, – че пиратският лорд на Залива на Черепа и потомък на отдавна изчезналите мисенианци току-що сключи съюз с млада кралица, чието могъщество й позволява да руши цели градове, ако си науми. Струва ми се също, че съюзът ни те прави недосегаем и всеки глупак, решил да ти навреди, да узурпира властта ти, ще трябва да се пребори първо с мен. Затова те съветвам да спасиш каквото можеш от скъпоценния си кораб, да обявиш траур за десетината мъже, за чиято смърт поемам пълна отговорност и чиито семейства ще обезщетя, както се полага, и да си затваряш проклетата уста.

Тя се обърна към вратата, долавяйки как умората и гневът глождят костите й.

– Искаш ли да знаеш каква бе цената, която платих за картата? – попита Ролф зад гърба й.

Тя спря, а погледът на Роуан запрескача между двама им, макар че изражението му остана непроницаемо.

Елин се подсмихна през рамо.

– Душата ти?

От гърдите на Ролф се изтръгна сипкав смях.

– Да, донякъде. На шестнайсет бях просто роб на един от тези гнили кораби. Мисенианското ми потекло не беше нищо повече от билет за сигурен побой. – Той опря ръка върху буквите на „Вършач“. – Всяка припечелена монета се връщаше тук, при майка ми и сестра ми. Един ден корабът, на който работех, попадна в буря. Капитанът, надменен гадняр, отказа да намери безопасно пристанище и корабът ни беше унищожен. Повечето моряци се издавиха. Аз се носих по водата цял ден, докато не ме изхвърли на един остров в края на архипелага. Като се свестих, някакъв мъж се взираше в мен. Попитах го дали съм мъртъв, а той се засмя и ми зададе въпроса какво искам най-много. Понеже не бях на себе си, му отвърнах, че искам да съм капитан; да стана пиратски лорд на Залива на Черепа и да накарам наглите глупци като капитана, който бе убил приятелите ми, да се кланят пред мен. Още си мислех, че сънувам, когато ми обясни, че за да изпълни желанието ми, ще трябва да си платя. И цената ще е най-скъпото ми нещо на света. Казах, че ще му платя, каквото и да иска. И бездруго нямах нищо на свое име, нито богатства, нито пък близки хора. Лесно щях да се разделя с шепа монети. Той се усмихна и се изпари като морска мъгла. Щом се събудих, ръцете ми бяха татуирани.