Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Да бе! — изсмива се саркастично той.
— Добре де, а какво ще кажеш просто за добри познати? И единствената ни връзка да бъде само на Коледа — чрез картичка! — предлагам. — Освен ако, разбира се, не забравя.
— Или пък аз не изтрия имейл адреса ти. Случайно, естествено.
Усещам просветление, сякаш сме навлезли в нова фаза на отношенията си — разбирателството.
— Звучи идеално! — ухилвам се аз.
— Нали? — ухилва се и той.
Накрая оставаме в града и вечеряме заедно. Всичко минава относително гладко, с изключение на онзи момент, когато аз го срязвам, когато пак тръгва да се прави на важен и иска да опита от всичките им вина (така де, това е обикновена пицария — тук имат само бяло и червено вино, и толкова), а той ме срязва, че съм ядяла общите ни калмари с пръсти.
Както и моментът, когато той ме упреква задето съм си гледала получения есемес от Адам („С нетърпение очаквам утре“), а после нащраквам бърз отговор („Аз също“), а аз пък го обвинявам, че е лицемер, защото непрекъснато говори по телефона си на масата. В резултат на което той прави онзи заповеднически жест с ръка, за да ме накара да млъкна, а аз се вбесявам и му крещя да си гледа работата.
В крайна сметка следва нацупено мълчание.
Но, общо погледнато, вечерта минава доста мирно, макар да не е от онези преживявания, които ми се ще да повторя. Важното е, че и двамата излизаме живи от приключението, което, предвид наличието на остри прибори на масата, определено е нещо.
След вечерята Нейт ми предлага да ме откара до странноприемницата с взетата си под наем кола, което е истински късмет за мен, тъй като се оказва, че навън вали из ведро.
— Сигурно наближава буря — отбелязва той, спирайки на прага, за да си вдигне яката. — През лятото тук доста често има бури. При това големи.
— Големи ли? — питам. — Колко големи?
— О, доста — свива рамене той и се втурва напред през мрака, опитващ се да си скрие главата в блейзера. — Хайде, бягай!
Мамка му! Привеждам се и се втурвам след него през паркинга. Макар и само за няколко секунди докато вляза в колата, вече съм напълно подгизнала.
— Нямаш ли яке? — задава той очевиден въпрос.
— Ако имах, щях да го нося, нали така? — сопвам му се аз, трясвам вратата и събличам подгизналата си от дъжд жилетка. Поглеждам към Нейт и установявам, че той е съвсем сух. — Един истински кавалер би ми дал сакото си — отбелязвам кисело.
— И защо да ти давам сакото си? — подмята той, като включва на скорост и потегля от паркинга. — Кой ти е виновен, че не си имала достатъчно здрав разум да си вземеш яке, а?! Точно това е главният ти проблем, Луси — ти не знаеш що е това здрав разум!
Челюстта ми се стяга.
— И откъде можех да знам, че ще има буря? — питам, като се старая да звуча максимално спокойно.
— Не погледна ли прогнозата?
— Не, Нейт. Не погледнах прогнозата! — срязвам го аз.
— Е, точно в това ти е грешката! — отбелязва самодоволно той. — Това да ти е за урок!
Господи! Този човек е толкова високомерен, че ми идва да го фрасна по главата с неговата прогноза. Вместо това обаче си поемам дълбоко дъх, стисвам зъби и се вторачвам напред в мрака.
Навън е тъмно като в рог. Островът не е като Ню Йорк — тук няма милиони светлини, които да осветяват мрака на нощта. Излизаме от града и поемаме по тесен междуселски път. Нейт включва дългите светлини, обаче дъждът бие толкова силно по предното стъкло на колата, че нищо не се вижда.
— Внимавай — изричам след малко. — Намали малко. Караш твърде бързо.
— Не карам бързо — отговаря той. — Карам нормално.
— Не знаеш ли какво е станало тук с Теди Кенеди? — питам. Всъщност… вие да нямате роднинска връзка?
— Престани, става ли? — срязва ме той.
— Не, няма да престана! — Търпението ми изведнъж свършва и аз се провиквам, за да надвикам бученето на чистачките, които отчаяно се опитват да се справят с дъжда. — Намали скоростта!
— Господи, бях забравил каква непоправима досадница си! — изсумтява той.
— А аз бях забравила какъв лош шофьор си! — промърморвам аз. В ума ми изплува моментът, когато бяхме във Венеция и Нейт ме закара във Флоренция и едва не катастрофирахме, защото настояваше да се състезава с италианските шофьори.
Той завива рязко, за да избегне огромна локва насред пътя, и ме изхвърля назад в седалката.
— Да ме убиеш ли се опитваш? — изпищявам.
— Това е един от възможните начини да се отърва завинаги от теб! — реве в отговор той.