Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
И при Нейт, който си седи нацупено, прегръща чашата си и съзерцава смръщено айфона си, като че ли се надява да го накара с поглед да проработи.
— Е, какво избра? — избоботва, като се обръща към мен.
— Ами, разни неща — отговарям неопределено и се пресягам към чашата си. Боже, това със сигурност ще ми дойде добре! Вадя сламката и отпивам голяма глътка… и почти не се задавям, когато водката ме удря право в гърдите. Ох, още не мога да свикна колко силни са питиетата в Щатите в сравнение с нашите в Англия.
— Примерно? — настоява той.
— Почакай и ще видиш — отговарям, като отказвам да бъда въвлечена в спор. Сигурна съм, че той няма да хареса нито едно от парчетата, които избрах, и с огромно удоволствие ще ми го каже. Не че аз одобрявам неговата музика. Последния път, когато бях в апартамента му, той слушаше „Хути“ и „Блоуфиш“.
Чакам джубоксът да започне. Не съм сигурна в какъв ред ще се появят песните. Аха, ето! Чувам началните акорди на една песен. Включват се и цигулките. Страхотно! „Сладко-горчива симфония“, една от любимите ми. Само че… Чакайте малко! Ама това не е моята песен! Това е…
— „Инексес“?! — изсмива се презрително Нейт.
— Какво? Че аз не съм избирала подобно нещо! — изломотвам объркано точно в момента, в който Майкъл Хътчинс започва да пее.
— Не може да не си го избрала! — сопва ми се Нейт.
— Не бе, не съм! — клатя глава. — Трябва да има някакво объркване. Джубоксът сигурно е повреден.
Нейт ме поглежда по начин, с който ми показва, че просто не ми вярва.
— Господи! — въздъхва. — Мразя тази песен!
— Така ли? А аз я обичам! — срязвам го аз. И въпреки това е много странно. Ама аз наистина не съм избирала тази… Внезапно се сещам нещо. — Хей, я почакай! Как се нарича тази песен?
— Хммм… — сбърчва чело Нейт.
— „Никога не ни разделяй“ — обажда се барманът от другата страна.
Двамата с Нейт се споглеждаме. По ръцете ми пропълзяват тръпки.
— Колко подходящо — промърморва той.
— Да, нали? — простенвам аз и с всяка следваща дума на Майкъл Хътчинс ми става все по-зле. Не мога да повярвам, че дори и джубоксът е станал съучастник в тази игра.
— Вече започвам да си мисля, че наистина нищо не може да ни раздели — изрича заваляно Нейт, предъвквайки едно кубче лед.
— Аз също — кимвам унило.
— Очевидно сме обречени винаги да бъдем заедно — въздъхва мрачно той, вторачен в чашата си. — Във вечността.
Тази дума ме накара да наостря уши.
— Ти „вечност“ ли каза?
— Усеща се като цяла вечност, не мислиш ли? — промърморва той и отпива голяма глътка от водката си.
Поглеждам го. Сърцето ми започва да бие като лудо. Искам да му кажа. Искам да му кажа всичко!
— Странно е, че казваш точно това…
— Кое му е странното? — изсмива се кисело той. — Съвсем сериозен съм.
Започвам да дъвча устната си. Колебая се дали да му кажа. Сигурно ще ме помисли за луда. Но пък голяма работа — и без това вече ме мисли за луда!
— Спомняш ли си моста? — изтърсвам внезапно.
— Какъв мост?
— Онзи, във Венеция. Мостът на въздишките. Целунахме се под него, в една гондола.
— Извинявай, Луси — тръсва нетърпеливо глава той, — но точно сега не ми е до спомени.
Усещам как наистина се сковавам. Ама той наистина понякога е арогантно копеле! Замълчавам. Почти се изкушавам да не си правя труда да му обяснявам, но вече си давам сметка, че и двамата сме еднакво затънали в тази каша и че проблемът е колкото мой, толкова и негов. За нещастие.
— Не става въпрос за спомени — изричам, като се старая да запазя безстрастния си тон. — Става въпрос за легендата. Спомняш ли си? За това как, ако се целунеш с любимия под моста на залез, когато бият камбаните, ти се гарантира вечна любов.
Точно в този момент Майкъл Хътчинс пее: „Никога няма да можеш да ни разделиш.“
Нейт ме поглежда така, сякаш напълно съм превъртяла. Гаврътва на един дъх остатъка от питието си, обръща се към бармана и подвиква:
— За мен от същото! Обаче двойно!
Барманът ме поглежда и пита:
— И за вас ли от същото?
— Ами да, защо не? — кимвам, като също пресушавам чашата си.
— Та какво казваше? — обръща се към мен Нейт. — Че всичко това е само заради някаква си легенда? — И изобщо не си прави труда да скрие презрението си.