Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
В другия край на линията настъпва тишина.
— Робин? Там ли си?
— Да бе, тук съм — отговаря тя. Звучи необяснимо спокойно. А аз си мислех, че ще започне да скача до небето и да крещи от радост. Незнайно защо обаче, сега аз съм тази, която скача до небето и крещи от радост.
— Хей, добре ли си? — питам разтревожено. — Знам, че сигурно ти идва като шок, но…
— Всъщност не чак толкова — изрича безстрастно тя.
— Така ли? — И отново аз съм тази, която изпада в шок.
— Разбира се — отговаря с равен глас. — Винаги съм знаела, че той е някъде там и един ден ще го намеря, по един или друг начин. Писано е. Той е моята сродна душа! — отсича тя с възхитителна увереност. — Беше просто въпрос на време и начин, като всичко останало на този свят… — Прекъсва. — Извинявай, Ди, говоря по телефона. Няма да се бавя.
— Кой е Ди? — смръщвам се аз.
— Ами… Даниел — отговаря тя с отбранителна нотка в гласа. — Намираме се на плажа „Рокауей“. Днес е непоносимо горещо, та дойдохме малко да се поразхладим. Ти идвала ли си тук?
Усещам, че сменя темата, което може да означава само едно — тя крие нещо.
— Какво става между теб и Даниел? — питам подозрително.
— Нищо! — отсича автоматично тя, самата невинност. — Ние сме просто приятели. — Снишава глас и прошепва: — Връзката ни е изцяло платонична!
— Робин, би ли ми намазала гърба с лосион? — чувам гласа на Даниел.
— Ти му мажеш гърба с лосион? — възкликвам втрещено.
— Извинявай, Луси, но трябва да вървя!
— Да вървиш ли? — вторачвам се невярващо аз в телефона. Да не би да не съм чула правилно? Та тя търси Харолд вече месеци наред! Ходи при екстрасенс. Направи си огледало на желанията. Пали свещи. Изрече заклинания. Спираше разни непознати по улиците. И сега, когато аз й се обаждам, за да й кажа, че съм го открила, тя иска да ми затвори? — Окей — промърморвам неохотно. — В такъв случай ми стискай палци. Ако реши да изложи творбите си при нас, ще се запознаеш с него.
— С кого? — пита разсеяно тя.
— С Харолд, разбира се! — възкликвам аз вече напълно шашната.
— Ами… страхотно.
Аз ли не разбрах или тя изобщо не е във възторг?
— Окей. Е, приятно изкарване на плажа — свивам рамене.
— Благодаря! Чао.
— Чао.
И след това затваря, а аз изпадам в огромно недоумение. Този разговор въобще не мина така, както очаквах. Даже изобщо нямах възможност да й кажа, че и Нейт е тук. Е, голяма работа. Това може да почака и до Ню Йорк. В крайна сметка не остава още много. Обратният ми полет е утре сутринта, така че следобед вече ще си бъда у дома.
Предостатъчно време, за да се приготвя за срещата си с Адам.
В мига, в който тази мисъл изниква в съзнанието ми, се изпълвам със странно вълнение. Откакто пристигнах на острова, се старая да не мисля за Адам. Не исках да се разсейвам преди срещата си с Артси с мисли за изкусително дългите му мигли, за начина, по който ме гледаше онази нощ на пожарния изход, за онази целувка…
Но когато превъртам назад лентата от последните двайсет и четири часа, си давам сметка, че когато не съм мислела за Артси, мислите ми са били превзети от Нейт. За това как се наложи да споделяме мидената стая. И в момента, в който се сещам за това, автоматично превъртам напред към срещата си с Адам. Окей, Луси, фокусирай се!
За момент ми минава през ум да му се обадя, но сигналът на телефона ми напомня, че съм забравила да си взема зарядното, а все още ми предстои разговор с Магда. Затова я набирам, за да й съобщя набързо как е минала срещата, което пък ме кара да осъзная, че всъщност все още нямам никаква представа как точно е минала — „Копахме картофи, ядохме сладолед и говорихме за чадъри“. После изпивам кафето си, напускам кафенето и тръгвам към пристанището.
По вълните се носи малък ферибот. Отпускам се на кея и го проследявам с очи. Неочаквано ме изпълва някакъв странен копнеж. Вярно е, че изпитанието да споделям едно легло с Нейт няма да ми липсва, но определено бих желала да изкарам тук малко повече. Да поразгледам околността. На връщане от къщата на Артси попаднах на един много бъбрив таксиджия, който ме забавляваше с истории за острова, в това число и как Стивън Спилбърг заснел тук, в Едгартън, прочутите сцени от „Челюсти“. После пък ми разказа за трагичния инцидент с Тед Кенеди и едно младо момиче, които загинали през 1969 година на връщане от някакъв късен купон — при вземане на завоя към съседното островче колата му излетяла.