Отдел Убийства: Илюзия за грях
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #14
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-037-1
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Илюзия за грях». Краткое содержание книги:
По време на заниманията често засичаше погледа му и имаше чувството, че иска да й каже нещо, но не се осмелява. Тълкуваше това съвсем еднозначно, с радостен трепет в сърцето, което започваше лудо да бие. Много й се щеше Мирон да не се разочарова от нея, затова се стремеше да му се представи в най-добрата светлина и въодушевено се занимаваше с него по математика и физика, без да се оплаква от болки и умора. Всяка негова похвала звучеше за нея като божествена музика, а ако той кажеше, че е красива, тя се чувстваше направо окрилена от щастие.
На петия ден в стаята й донесоха компютър. Мирон каза, че е време да минат към програмиране. Наташа буквално от пръв поглед схвана първоначалните обяснения и помоли Мирон да й даде самостоятелно задание. Справи се с удивителна лекота, дори й се стори, че той нарочно е избрал толкова лесно упражнение.
— Дай ми нещо по-сложно — помоли тя.
— Сигурна ли си, че ще се справиш?
— Сигурна съм — кимна Наташа. — Разбрах всичко, което ми каза.
И действително се справи, при това уверено и бързо. На самия Мирон създаването на подобна програма щеше да отнеме минимум два часа, а Наташа бе свършила цялата работа за не повече от двайсет минути.
— Да не си се занимавала с програмиране? — усъмни се той.
— Фактически не съм, само четох книги и се опитвах да разбера кое как става, дори се помъчих сама да направя нещо, но нямах компютър.
— Страхотна си — възкликна младежът възхитено. — Дори не съм предполагал, че на света може да има толкова талантливи хора като теб. Ако някой ми беше казал, никога не бих повярвал.
— Наистина ли?
Наташа пламна, огромните й очи заблестяха, по бледите й бузи изби руменина.
— Честна дума — искрено потвърди Мирон. — Няма да повярваш, но сега вече не аз, а ти се занимаваш с мене. Фактически аз се уча от теб.
— Какво говориш, Мирон…
— Говоря самата истина. Смятам, че като пристигнат твоите работодатели, няма да останат разочаровани.
— Мислиш, че имам шанс да получа тази работа?
— Разбира се, и то голям. Впрочем Василий спомена, че ще дойде и някакъв лекар да те прегледа.
— Да. — Наташа тутакси помръкна. — Не помислих за това. Може да им се сторя неподходяща заради здравословното си състояние. Мирон, а ти не можеш ли да разбереш какви са техните изисквания?
— Ще поговоря с Василий — обеща той.
Сега повече от всичко на света й се искаше да хареса на ония, от които зависи нейното бъдеще, защото в представите й то беше неразривно свързано с Мирон. Мирон работи за Василий, това се подразбира от само себе си, но той е толкова умен, добър и внимателен, просто чудесен, което означава, че и Василий не може да е лош човек. Защото е невъзможно човек като Мирон да работи за престъпници. Фактът, че я бяха взели не по нейна воля от болницата, при това тайно от лекарите и близките й, вече не смущаваше Наташа. Тези хора й желаеха доброто, а лекарите и сестра й Ира при всички случаи нямаше да позволят тя да напусне болницата и да започне работа. Щом като Мирон работи за Василий, а Василий е свързан с хората, които искат да я вземат на работа, значи имаше голяма вероятност тя да остане с Мирон. Или поне да е близо до него. Двамата ще прекарват много време заедно и кой знае… Във всеки случай в романите всичко това звучи повече от убедително и достоверно.
Наташа почти не се сещаше за Оля и Павлик и не тъгуваше за тях. Животът й внезапно беше добил смисъл и всичките й планове и мечти бяха свързани с Мирон. Докато беше здрава и ходеше на училище, в никого не се беше влюбвала. А по-късно, когато се оказа прикована към леглото, не бе видяла в болничното си обкръжение никого, който би я накарал да се буди нощем с разтуптяно сърце. Но ето че това най-после се случи.
Първата любов я погълна изцяло, преизпълни сърцето й, като не остави място за тревоги и съмнения.
През нощта Мирон се събуди от шум на кола. После чу стъпки на входната площадка и тих разговор, от който обаче не успя да разбере нито дума. Говореха някакви мъже, но не на руски и не на езика, на който обикновено приказваха брадатите посетители на баща му. Речта, която чуваше, бе гърлена и някак въздушна, без обичайните за ухото твърдо произносими съгласни.